Греъм Браун - Черното слънце

Те се врязаха в ниско висящия хеликоптер — десет експлозивни между всеки два трасиращи. Скайкрейнът се възпламени, вдигна се дим и той избухна.

Изпаднала в еуфория, Даниел потърси с поглед следващата цел.

Под обстрела на приличащите на мулета машини Хоукър пълзеше към задния край на укритието си. Тъкмо се канеше да скочи и да се втурне натам, когато над хълмовете се разнесе страхотна експлозия.

С периферното си зрение зърна огнено кълбо на изток. Един от хеликоптерите „Скайкрейн“. Как, защо — нямаше представа. Но когато видя, че безпилотните самолети губят контрол, спускат се по спирала и се разбиват в стената на един каньон, не си губи времето да размишлява за причините.

Затича. Имаше десет минути.

Мор гледаше в пода. На влизане беше видял отвън ракетната шейна, средството за изстрелване на камъните в самите недра на планината. Беше готова и чакаше.

— В какво ни забърка, по дяволите? — извика му президентът.

— За какво говорите?

— Появяваш се със закъснение на брифинг за истински Армагедон, при това имаш такъв вид, все едно цяла нощ си пил, и ми развиваш някаква шантава теория за земното ядро!

Мор напълно съзнаваше ужасния си вид. Не се беше бръснал и преобличал, лицето му беше подпухнало.

— Работих цяла нощ, не съм мигнал…

— Както научих, това е един от проблемите: че почти не спиш — прекъсна го Хендърсън.

Мор се смая.

— След като не дойде навреме, разпитах твоите хора за поведението ти — поясни президентът. — Те бяха напълно откровени. Според тях е трябвало да отстъпиш още преди няколко месеца, вместо да излагаш страната на опасност.

— Никога нарочно не бих…

— Ти донесе това проклето нещо тук, прати хората си за другите камъни, даже организира незаконна операция, за да освободиш Даниел, макар че ти забраних. И аз те прикрих. И въпреки това не можеш да бъдеш честен с мен?!

— Опитах се да…

— Стига си лъгал, Арнолд! Ти ни изложи на риск, и може би не само нас, но и целия свят! Искам да знам защо!

— Господин президент…

— Защо? — изрева Хендърсън. — Какво криеш? Някаква част от това пророчество, за която не си съобщил, нещо друго, което сте намерили в Бразилия, или някакви данни, които не искаш да споделиш? Какво те кара толкова сляпо да вярваш в това нещо?

Мор извърна очи. Старият му приятел го познаваше, разбираше, че не е съвсем откровен с него. Той зърна синия часовник, отброяващ времето до часа нула: оставаха седем минути.

— Хайде, Арнолд? — изкрещя президентът.

— Аз го докоснах — призна Мор. И въпреки че се почувства като глупак, от плещите му се смъкна огромна тежест. — Държах го в ръцете си, когато Даниел го донесе от Амазония. И оттогава, точно от онзи момент, изпитвам непоколебимото усещане, че това нещо, този камък, е пратен да ни помогне. Не да ни навреди, а да ни спаси от нещо. Може би от самите нас. Камъкът въздейства така на всеки, който се допре до него.

За миг му се прииска да е оставил президента да го докосне. Сега изобщо нямаше да водят този разговор. Но навремето му се беше сторило по-добре да не го прави.

— В сигнала има модели, които отразяват мозъчните вълни — поясни той. — Според нас това е направено умишлено, за да ни изпратят послание, да ни манипулират и да ни научат как да реагираме.

Докато Мор говореше, гневът на лицето на Хендърсън се сменяше с отчаяние и пълно отвращение. Това стана толкова очевидно, че директорът на НИИ повече не можеше да издържи да гледа стария си приятел в очите.

— Свободен си — заяви президентът. — Кажи на Стекър да влезе.

Изстреляните от Даниел куршуми се врязаха във втория скайкрейн на Кан, разкъсаха тънкия алуминиев фюзелаж и разбиха опашното витло. Пламтящият хеликоптер се стовари на земята и избухна.

— Третият бяга — каза Иван.

— Да върви по дяволите — отвърна тя. — Долу има хора.

— Виждаш ли някъде приятеля си?

Ми-24Д разполагаше с камери с телескопични обективи, предназначени за визуално локализиране на целите и предотвратяване на инциденти с приятелски огън. Лейдлоу огледа района и забеляза само хората на Кан и странните механични мулета.

— Не.

— Сигурна ли си, че не е при тях?

Китайците все още преследваха нещо, изкачваха се към хребета.

— Едва ли. Защо?

— Защото щом ги отминем, долу няма да остане жив човек.

— Давай — каза Даниел. — Заради брат ти.

След тези думи Иван зави на петдесет градуса и безпощадно се насочи към фигурите на земята. Младата жена изтегли лоста на картечницата и я зареди.