Греъм Браун - Черното слънце

— Знаеш как ще свърши това. Ще убия всички, тебе накрая. Пощади ги. Кажи ми къде е момчето.

Даниел заби очи в пода. Не искаше да го погледне в очите и се надяваше да скрие факта, че не е способна да овладее емоциите си. Ала от чувство за пълна безизходица по лицето й започнаха да се стичат сълзи, закапаха по голия дъсчен под.

Тя стисна клепачи, силно. И когато ги отвори, сълзите бяха секнали. Борбеността й се беше върнала.

Лейдлоу вдигна глава и заяви твърдо:

— Знам кой си ти, Иван Саравич. Знаят го и онези, за които работя. Ние се грижим за своите. Човек от твоето време би трябвало да е наясно какво означава това.

— Човек от моето време — засмя се руснакът. — Да, някога бяхме професионалисти. Сега сме просто хлебарки, които обират останките.

— Ако направиш нещо на мен или на тези хора, нашите ще те открият и вдън земя. Знаеш го. Така че ме застреляй, щом искаш, обаче после можеш сам да си изкопаеш гроба.

Стори й се, че зърва тревога на обветреното му лице, но в следващия момент някъде дълбоко от него изригна отвратителен смях. Той надигна шишето с водка, протегна го към нея и след като Даниел отказа, прошепна:

— Гробът ми е изкопан много отдавна.

На лицето му само за миг се появи тъжно, разкаяно изражение. И тогава тя го позна: кръглото лице, плоската горна половина на носа му и острите очи, които сякаш не пропускаха нищо.

— Аз те познавам — каза Даниел.

Саравич се изправи и бавно вдигна пистолета, сякаш тежеше неимоверно много.

— Познаваш брат ми — поправи я той. — Човека, който отвлече Юрий.

— Той се опитваше да го спаси!

— Да — като че ли с отвращение потвърди Иван. — И се провали.

После се обърна и се прицели в тила на отец Доминго.

— Не — помоли го Даниел.

— Боя се, че е време.

— Бог да ти прости — тихо каза свещеникът.

— Можем само да се надяваме — отвърна руснакът, премести оръжието надясно и два пъти бързо натисна спусъка. Двама от руснаците паднаха. Светкавично завъртане наляво и в стаята отекнаха още три гърмежа.

Бам, бам, бам.

И другите двама руснаци се строполиха на пода. Единият известно време се гърчи и мята, докато Саравич го довърши с изстрел в главата.

Мария запълзя към вратата. Даниел притисна гръб към стената и се вцепени до Макартър, когато Иван насочи пистолета си към нея.

— Не разбирам — промълви тя.

— Всъщност е съвсем просто — поясни Саравич. — Не ми се умира днес.

— И на мен.

— Няма да умреш. — Той отпусна оръжието си. — Поне не от моята ръка. Но тези хора щяха да ни погребат всичките.

Преди младата жена да успее да попита нещо, Иван се обърна към отец Доминго.

— Юрий при вас ли е?

— Кълна се, не знаем къде е — отвърна свещеникът.

— За негово добро се надявам, че лъжеш. Надявам се, че сте го скрили добре и просто ми нямаш доверие. Но не се бой, нямам намерение да го връщам в Русия.

Отец Доминго поклати глава.

— Не знам къде е.

— Хмм… — изсумтя руснакът. — Тогава трябва да го потърсите; Ако го намерите или ако той сам се върне след нашето заминаване, моля те, погрижете се да е в безопасност. Ще излъжа хората, крито ме пратиха, че е мъртъв.

Даниел впери очи в лицето му и й се стори, че вижда там разкаяние.

— Все пак не разбирам…

— През цялото това време си мислех, че брат ми ме е опозорил — отговори Саравич — Че тъкмо той е опетнил името ни. Всъщност обаче го опозорих аз.

— А сега? — попита тя.

— Сега ли? — повтори Иван. — Сега цяла армия от хора и машини се насочва към твоя храбър приятел, оня, когото наричат Хоукър. И въпреки че явно е изключително находчив, той скоро ще влезе в битка, която няма как да спечели.

Руснакът й подаде ръка.

— Освен ако не му помогнем.

— Хоукър е много далече оттук — рече Даниел.

— Знам. Освен това другарят Кан има хеликоптери. Обаче ти гарантирам, че те изобщо не могат да се сравняват с моя.

Макар и зашеметена от този внезапен обрат, Лейдлоу и за миг не искаше да мисли, че Кан може да убие Хоукър. Храна ръката на Саравич и се изправи.

— Тогава да му се притечем на помощ.

В сумрака на тунела в Юка Арнолд Мор скочи от бронираната кола още преди шофьорът да спре, втурна се към лабораторната каравана и влетя вътре.

Натаниал Ахига, Байрън Стекър и останалите от двата изследователски екипа сепнато го погледнаха. Оставаше само половин час и те обсъждаха процедурата за унищожаване на камъка.

— Арнолд? Къде беше, по дяволите? — разнесе се гласът на президента Хендърсън от колоните на плоскоекранния монитор.