Анди Макдермът: Свещената крипта

Пук. Пук. Пук. Пазачът се стовари от стола си, вдигайки конвулсивно ръце към главата си, в която се забиха трите куршума, опръсквайки с кръв празните екрани на мониторите.

По дяволите! Къде ли беше другият?

Диагностиката приключи и мониторите оживяха. Той забеляза един от хората си във Византийското крило, друг — във Флорентинското. Къде бяха пазачите?

Ето ги — в Салоне дел колосо. Скляр се намираше най-близо до тях…

И двамата пазачи се строполиха на земята в предсмъртни конвулсии, покосени от безшумните куршуми на Скляровия МП-5. След миг дойде и потвърждението:

— Двама са отстранени.

Оставаше само един мъж — но къде?

Отговорът беше почти комичен в яснотата си. Фернандес изхвърча от контролната стая и побягна обратно по коридора към една врата с надпис WC.

Отвори я. Малка стая с фаянсови плочки по стените, две кабинки, едната затворена…

Бързото пук, пук, пук прозвуча по-силно тук, отеквайки в тясното пространство. Дървената врата на кабинката се напука и от вътре се чу изненадано изохкване — заедно с дрънченето на трошащия се порцелан и тъпите удари на олово в плътта. Изпод вратата се процеди струя вода, прошарена от розовеещи ручейчета.

Бяха се справили и с шестимата пазачи.

Фернандес се върна обратно в музея, сви вляво по входния коридор и погледна към галерията, в дъното на която се виждаше целта му.

Давид на Микеланджело.

Може би най-известната статуя в света, ренесансов шедьовър, който се извисяваше над посетителите с височината си от над пет метра, без да се смята пиедестала, върху който беше поставен. През деня, осветявана най-вече от слънчевата светлина, проникваща през стъкления купол, мраморната статуя изглеждаше много светлосива и почти се сливаше с убития цвят на стените на полукръглата камера, в която беше поставена. Но през нощта, осветена от едната страна сред заобикалящия я сумрак, голата фигура изпъкваше ярко, придобивайки почти заплашителен вид; устните на младия бъдещ цар се изкривяваха в лека презрителна усмивка, сякаш се подготвяше да влезе в битка с Голиат.

Фернандес се отъждествяваше донякъде с него. Та нали той също беше Давид, който беше победил Голиата на обединените световни правоохранителни организации…

„Все още не си съвсем успял“ — помисли си все пак той, докато вървеше към статуята, подминавайки други творения на Микеланджело. Трима от хората му вече го чакаха до краката на Давид, а зад гърба му се разнесоха и други стъпки — Зек и Франко също приближаваха. Колкото до последните двама членове на екипа му…

Той погледна нагоре към купола и мярна движение отвън. Намираха се точно там, където трябваше да бъдат. Всичко вървеше по план.

— Знаете какво да правите — заяви той, след като стигна до статуята. — Време е да напишем историята.

— Или да отмъкнем историята — обади се Зек. Двамата мъже се ухилиха, след което всеки се зае със задачата си.

Единият изтича до контролния панел, монтиран на едната стена. Той беше защитен с метално покритие, но едно рязко натискане върху късия железен лост беше достатъчно, за да се справи с него. Останалите се събраха около статуята. Кристоф и Франко се изкатериха върху пиедестала — главите им достигаха едва до средата на давидовите бедра. Извадиха намотани ремъци, по-широки и много по-дебели от онези на сбруите им, и внимателно ги омотаха около краката на статуята.

Щом приключиха, Кристоф извади още едно намотано въже, хвана катарамата в единия му край и хвърли другия нагоре. Той се преметна през рамото на статуята и падна от другата страна. Един от мъжете го хвана и го промуши между краката на Давид към Франко, който го прекара през катарамата и стегна здраво. Повториха операцията с второ въже, което преметнаха през другото рамо.

Кристоф използва ремъците, за да се покатери бързо до гърдите на каменната статуя. Там увисна на една ръка, за да улови краищата на ремъците, които останалите хвърляха към него. Фернандес наблюдаваше как планът му постепенно се осъществява. Мрежата, която плетяха, наподобяваше сбруите, носени от него и хората му; тя трябваше да поеме максимално равномерно тежестта на предмета, след като го вдигнат.

А при Давид тежестта се равняваше на над шест тона — плюс пиедестала. Но те бяха помислили за всичко.

Испанецът махна с ръка към мъжа, който стоеше до контролния панел. Той натисна някакъв бутон. От пода се разнесе бучене на хидравлика.

Статуята започна да се издига много бавно.