Скот Прат - Един невинен клиент

— Моята плът и кръв в затвора — промълви. — Кажи ми къде сбърках.

— Няма смисъл да се самоизяждаш за това. Тя е такава, каквато е. Вината не е твоя.

— Джо, по-добре да внимаваш с ценностите ви. Ще ви обере.

— Мамо, Сара не би откраднала от мен. — Всъщност беше го правила, но не бях казвал на мама.

— Е, от мен е крала много пъти.

— Може да се е променила. Ти изглеждаше тъжна, когато влязох. Какво има?

— Мислех си за Реймънд — Тя взе една хартиена кърпичка от нощната масичка и попи очите си. Реймънд беше по-малкият брат на мама. Беше се удавил на седемнадесет. — Толкова ми е мъчно.

— Не, не ти е — казах, преди да осъзная какви ги говоря. — Мамо, не си хаби сълзите по него. Това е жалко.

— Джо, никога не си казал мила дума за вуйчо си. Какво толкова ти е направил?

Поклатих глава. Не исках да задълбавам в това. Не го беше споменавала от години.

— Той не беше добър човек.

— Той просто имаше нужда от…

— Мамо, моля те, не може ли да не говорим за Реймънд? Ти имаш право на свое мнение, аз на мое.

Исках да й кажа на какво се основава то, но не виждах смисъл. Беше се случило толкова отдавна, а сега мама умираше. Не виждах смисъл да помрачавам останалите й приятни спомени от единствения й брат.

Успях да откъсна мислите й от Реймънд и за малко да ги насоча към перспективите пред моя син Джек като бейзболист, но тогава, като внезапна промяна на времето, тя ме погледна така, сякаш ме вижда за пръв път.

— Какво правите тук? — попита изненадано. — Кой сте вие? — Преобразяването беше твърде бързо дори за нея. Сякаш някой беше щракнал някакво вътрешно ключе. Дори тонът й се промени.

— Аз съм, мамо. Джо. Синът ти.

— Защо носиш тази вратовръзка? Да не си някакъв големец?

— Не, мамо, не съм големец.

— Къде е Реймънд?

— Реймънд умря.

Тя въздъхна дълбоко и се втренчи в тавана.

— Мамо? Чуваш ли ме?

Не реагира. Лежеше неподвижно почти като в кататоничен ступор. Погледнах към шкафчето до леглото. На него имаше няколко снимки на потрошеното ни семейство. Една на дядо ми с работен комбинезон: ореше с муле някаква нива. Имаше и снимка в рамка, на която бях на сцената на церемонията при завършването на правния факултет. До нея в по-тясна рамка стоеше черно-бяла снимка: двамата със Сара, когато съм бил на седем. Стояхме на сал от дъски в половинакровото езеро зад дома на баба и дядо. И двамата се бяхме ухилили до уши. Двата ми предни зъба ги нямаше.

Вдясно от тази снимка имаше една малко по-голяма, на вуйчо Реймънд, направена половин година преди да умре. Той беше на седемнадесет, стоеше до закачена на клон убита кошута, одрана и изкормена. В лявата си ръка държеше пушка, а в дясната цигара. Взех снимката и я загледах. След това се обърнах към леглото. Мама все така се взираше в тавана.

— Чуваш ли ме? — попитах.

Нищо.

Седнах на стола до леглото й и започнах да разглобявам рамката на снимката. Измъкнах малките телбодчета, издърпах снимката и я накъсах на парченца.

— Мамо, надявам се, че няма да се сърдиш много, но ще сложа Реймънд там, където му е мястото. — Станах и тръгнах към банята, пуснах парченцата в тоалетната, пуснах водата и я гледах как ги подема и ги отнася в канализацията.

Върнах се и отново седнах до леглото й. Облегнах се, затворих очи и се опитах да се успокоя. Накрая казах:

— След като не ме чуваш, мога да ти разкажа какво направи. Поне ще съм си излял душата.

Наведох се напред, опрях лакти върху коленете си и сплетох пръсти.

— Аз бях на осем. Сара на девет. Ти беше излязла с баба и дядо. Беше петък вечер. Реймънд беше на шестнадесет. Гледах бейзбол по телевизията. Сигурно съм задрямал, защото когато се събудих, беше тъмно. Единствената светлина идваше от телевизора. Докато си търках очите, чух шума. Уплаших се — някой май викаше за помощ. И все пак станах и тръгнах, все по-уплашен с всяка крачка. Стъпвах на пръсти.

И чух Сара. Хлипаше: „Не! Спри!“ Бяха в спалнята на вуйчо Реймънд. Бутнах лекичко вратата и на светлината на лампата видях вуйчо Реймънд. Беше гол, коленичил с гръб към мен. Гласът на Сара идваше изпод него.

Спрях, за да си поема дълбоко дъх; образът на голия ми вуйчо, извисяващ се над сестра ми, пареше мозъка ми.

— Чуваш ли ме, мамо? — попитах. — Разбра ли какво казах? — Гласът ми трепереше. Мама продължаваше да гледа втренчено в тавана.

— Сара плачеше, че я боли. „Боли, спри!“ Не знаех какво става. Не знаех нищо за секса, но в гласа на Сара имаше толкова болка и страх, че ми стана ясно, че става нещо лошо. Най-накрая успях да попитам: „Какво става?“. Изненадах се, като чух собствения си глас. Реймънд извъртя глава, погледна ме убийствено и каза: „Разкарай се, боклук“. Попитах го какво прави на Сара. И тогава, мамо, точно в този момент, Сара каза нещо, което ме преследва до ден-днешен. Никога няма да забравя хлипащия й глас. Тя каза: „Джоуи, махни го от мен. Боли!“