Скот Прат - Един невинен клиент

— Нищо не съм споменавал за убийство.

Изкуствената усмивка, която беше пуснала, замръзна, но очите й едва забележимо се присвиха. Беше разбрала, че е нагазила в лайната.

— Нали каза, че бил убит?

— Не. Казах „умрял“, а не „убит“. Нищо не съм казвал за това как е умрял. Може да го е сгазил влакът или да го е блъснала кола. Може да е скочил от покрива на някоя сграда или да си е пръснал главата с пистолет. Кое те кара да мислиш, че е бил убит?

— Скъпи, аз не разбирам много, но не смятам, че БРТ се занимава с автомобилни катастрофи. Мисля си, че ви изпращат само когато става дума за лоши работи.

Хитро. Тя знаеше нещо и след като се беше осрала, се опитваше да се измъкне. Ландърс реши да я откъсне от познатата й обстановка и да я заведе на свой терен, където тя щеше да се почувства още по-неудобно.

— Дай да идем в моята служба. Ще поседнем, ще изпием по едно кафе и ще поговорим. Ти ще ми дадеш списъка на твоите хора — и на момичетата, — и имената на колкото може повече от снощните клиенти, които си спомниш, и ще те върна тук след час-два.

Усмивката й беше изчезнала.

— Скъпи, споменах ли, че покойният ми съпруг, мир на праха му, беше шериф на Макнийри Каунти? Бях му лична секретарка повече от година, преди да се уволни, а година след това се оженихме. Това беше наистина отдавна, но си спомням някои неща за закона. Виж, сладък, не искам да съм груба с теб, но едно от нещата, които помня, е, че ако нямаш някакво съдебно разпореждане или не ме арестуваш, дори не съм длъжна да разговарям с теб. Досега се опитвах да се държа мило, но ти ясно показа, че смяташ, че съм извършила нещо лошо. И знаеш ли какво? Мисля да вляза и да си почвам работата. А на теб приятен ден.

Обърна се и се понесе величествено — единственият израз, който можеше да опише полюшването на задника й, докато крачеше към „Маусес Тейл“ на високите си токчета. Ландърс я наблюдава известно време, след това и той се обърна и се качи в колата си.

Повечето хора започват да се подмазват, когато разговарят с агенти на БРТ, и почти всички сътрудничат — освен ако не крият нещо. Тази жена криеше нещо. Ландърс реши, че ако трябва, ще й навре фенерче под полата, ама ще разбере какво е.

След като откараха Джони Уейн, отидох да видя майка си. Беше време за обяд и минаването по коридора към крилото за продължителни грижи беше като да минеш между две редици войници и те да те бият с пръчки. Почуках тихо и влязох. Беше будна. Май никога не спеше. Лекарите бяха казали, че развитието на алцхаймера води до нарушаване на навиците за спане. Седеше в леглото и гледаше спортните новини. Бейзболният сезон беше започнал, което означаваше, че любимите й „Атланта Брейвс“ са отново на стадиона.

— Здрасти, мамо. Как си?

— Все едно ме е блъснал влак.

Болестта се развиваше неумолимо. Понякога влизах и тя ме поздравяваше, после си говорехме, а в следващия миг дори не си спомняше името ми. Беше на шейсет и винаги е била силна и жизнена. Но кожата й беше изгубила гъвкавостта си и сега имаше цвят на избеляла кост. Вече тежеше само четиридесет килограма и ми се струваше, че се е смалила с поне пет сантиметра. Бузите й бяха хлътнали, лешниковите й очи — мътни, а косата — посивяла и слепната. Зъбите й стояха в чашка на нощното шкафче. Докато сядах на стола до леглото, разбрах, че скоро вече няма да може да говори.

Мама се родила през 1947 в Ъруин, Тенеси, градче, сгушено в подножието на Апалачите близо до границата със Северна Каролина и заобиколено от Националния горски резерват Чероки. Влюбила се в баща ми, футболна звезда от близкия Джонсън Сити, и се омъжила за него през 1964, месец след като завършили гимназия. Родила Сара през 1966, а мен през 1967, след като баща ми бил призован и заминал за Виетнам. Никога не съм виждал баща си. Върнали го в чувал за трупове точно когато съм се родил.

Мама правеше всичко възможно да се грижи за нас със сестра ми. Работеше като счетоводителка в една фирма за покриви и переше чуждо пране. Не говореше много, а когато го правеше, обикновено се оказваше горчива тирада срещу Линдън Джонсън или Ричард Никсън. Никога не излезе с друг мъж и рядко излизаше от къщи. Единственото изискване, което имаше към мен, гласеше: „Джо, трябва да получиш образование“.

— Сара излиза днес от затвора — казах. — Надявам се, че ще дойде да поживее у дома за известно време. Каролайн отиде да говори с нея тази сутрин.

Тя сведе очи, когато споменах Сара, и запоклаща глава.