Дейвид Балдачи - Дяволският квадрат

Очите й помръкнаха от разочарование.

— Знам, че именно това те е мотивирало — тихо добави тя. — Трепетът, възбудата… Едва ли си служил толкова време в „Трите шестици“ единствено за пари…

— Не съм.

— Защо тогава? Не ме лъжи с глупости от сорта „служба за родината“.

— Вече казах, стига! — сопнато се намеси Райли Уийвър, направи няколко крачки напред и се втренчи в лицето на Фрийдман. — Отиваш в затвора, но за кратко. После ще бъдеш екзекутирана за държавна измяна.

— Наистина си много досаден, Райли — въздъхна Фрийдман. — Имаш невероятната способност да разваляш удоволствието на другите.

Лицето на бившия морски пехотинец се наля с кръв.

— Удоволствие ли? — извика извън себе си той. — Ти наричаш това удоволствие?! Мога да ти кажа, че си напълно луда!

Без да му обръща внимание, тя отново се обърна към Стоун.

— Защо го направи?

— Имах съпруга, която обичах, и дъщеря, която обожавах — глухо отвърна Стоун. — Исках да се върна при тях.

Фрийдман дълго мълча.

— Е, аз нямах — промълви най-сетне тя.

— Достатъчно! — изръмжа Уийвър. — Сложете й белезници и й прочетете правата! Всичко трябва да бъде направено по устав, без грешки. Нека не я караме да чака дълго фаталната инжекция. Ако питате мен, аз съм готов да й тегля куршума още тук, на място!

— Нито ще отида в затвора, нито ще бъда екзекутирана от теб — каза Фрийдман.

— Много ми е любопитно как ще го избегнеш! — попита Уийвър.

— Вече го избягнах — каза тя и леко залитна. Ръката й механично се опря на вратата на колата.

Стоун пръв разбра какво се беше случило.

Втурна се напред и сграбчи лявата й ръка. От вената под вътрешната част на дланта й се стичаше алена струйка кръв. Той сграбчи дясната и я извъртя нагоре. Камъкът на пръстена й беше изчезнал. На неговото място стърчеше къса игла.

— На твое място бих внимавала — зададено рече Фрийдман. — Силна, изключително бързодействаща отрова, в сравнение с която добрият стар цианид изглежда като детско бонбонче… — Гласът й заглъхна, тялото й отново политна. Стоун машинално я прихвана, когато започна да се свлича, опряла гръб в колата.

Въоръжените мъже се приближиха. Лицето на Уийвър беше посиняло от гняв.

— Как? — изкрещя той.

— В мига, в който го зърнах — усмихна се Фрийдман и направи лек жест по посока на Стоун, — разбрах, че всичко свърши, Райли. И се погрижих да си свърша работата като всеки добър шпионин. Но добрите шпиони действат според своите правила, а не според чуждите…

Фрийдман погледна Стоун и тежко въздъхна.

— Все пак купих онзи остров — рече на пресекулки тя.

Той не отговори.

— Мисля, че там можехме да бъдем щастливи…

Всички се облещиха по посока на Стоун, после отново заковаха погледи върху Фрийдман.

— Да, можехме — повтори със слаб глас тя. — Кажи ми, че съм права!

Стоун мълчеше. Очите му останаха заковани в лицето й.

Тялото й се изви като дъга, после се отпусна. Стоун реши, че е настъпил краят, но тя намери сили за още няколко думи.

— Ние с теб си приличаме много повече, отколкото си готов да признаеш, Джон Кар…

Очите на Мариса Фрийдман се разфокусираха и се изцъклиха. Тялото й се свлече странично по вратата на колата, красивата й буза легна на ситния чакъл.

Но Стоун не видя това, защото вече крачеше по пътеката към изхода.

Членовете на клуб „Кемъл“ се бяха струпали около леглото на Алекс Форд, който ги гледаше с широко отворени очи. Анабел стискаше ръката му и плачеше.

Рубън и Кейлъб усмихнато се спогледаха.

— Никакви цветя за този човек, нали помниш? — прошепна гигантът.

Стоун стоеше до леглото и мълчаливо гледаше приятеля си. Засега Алекс не можеше да говори. Лекарите предупредиха, че все още не са наясно с пораженията в мозъка му.

— Може би ще се възстанови напълно, а може би само частично — беше споделил хирургът.

— Но ще живее, нали? — попита Анабел.

— Да, със сигурност ще живее.

Стоун сложи ръка на рамото на приятеля си и прошепна:

— Радвам се, че отново си с нас, Алекс…

Алекс примигна, но устата му си остана затворена.

— Неотклонно ще бъдем с теб — добави Анабел, приведена ниско над лицето му. — На всяка крачка.

Той лекичко стисна ръката й.

По-късно вечерта Стоун седеше зад бюрото си в къщичката. Имаше да разсъждава върху много неща, но някак не му се искаше да започва. Беше получил оферта от директора на ФБР да се завърне на държавна служба по свой избор. Отговори, че ще си помисли, но не каза докога.