Дейвид Балдачи - Дяволският квадрат

Ще открият и нас , добави мислено Стоун. Вкочанени и мъртви.

Но как тази жена щеше да изпълни последната част от операцията? Взривовете можеха да ги погребат тук завинаги, но можеха и да оцелеят. Разполагаха с известни запаси от храна и вода, а може би щяха да открият някакви припаси и на място.

Със сигурност е помислила за всичко. От което следва, че би трябвало да е намислила нещо друго.

Продължаваха да се катерят нагоре. Когато Фин се умори, Стоун пое безжизненото тяло на Нокс и го понесе. Пътят ставаше все по-стръмен и не след дълго Фин отново го смени. Но въпреки всичко не спираха.

При всеки взрив отгоре се посипваха остри камъни и парчета скала. Тук, далеч от застроените терени на базата, планината беше девствена.

— Къде отиваме? — задъхано попита Анабел.

— Още малко — отвърна Стоун и посочи нагоре.

— На върха на планината?

— Близо до него.

— А от там има ли път обратно?

Стоун не отговори веднага, защото нямаше отговор. Преди години беше открил този изход случайно, по време на една безсънна нощ. Но никога не беше слизал от планината. Просто стоеше под звездите и се наслаждаваше на абсолютния покой, а после отново се връщаше в базата. Затова не знаеше дали има път надолу. Но вярваше, че има. Сега трябваше да го намери.

Отново погледна Фин, който мъкнеше Нокс на раменете си. Премести очи към Кейлъб, който се държеше за рамото с болезнена гримаса, и накрая към напълно изтощената Анабел. Усещаше, че и собствените му крака треперят от умора.

— Ще намерим път, Анабел — каза на глас той. — Далеч по-добре е да сме на открито, отколкото в недрата на планината.

Изминаха още трийсетина метра нагоре. Спираха на всеки процеп между скалите, защото Стоун трябваше да избере посоката, в която да продължат. След като направи две грешки, на третата той остави другите да го чакат и отиде сам да провери.

— Нокс не е добре — прошепна му след поредното завръщане Фин.

Стоун приклекна до ранения и насочи фенерчето си в лицето му. То беше сиво и потно, но с хладна на пипане кожа. Насочи лъча под клепача му, а после бавно се изправи.

Нокс си отиваше.

— Продължаваме — подкани ги Стоун.

— Не знам дали си въобразявам, но имам чувството, че дишам все по-трудно — обади се Чапман. — Нямах представа, че планините във Вирджиния са толкова високи…

— Не са — поклати глава Стоун, пое си въздух и бавно го изпусна.

Почти веднага разбра за какво става въпрос. Фрийдман се опитваше да ги задуши. Доказателство беше далечното бучене на някакви машини, долитащо от тунела.

— Вентилатори, които засмукват въздуха — добави той, отново си пое въздух и се намръщи от болката, която проряза гърдите му.

— В който има и нещо друго — погледна го Фин. — Нещо, от което дробовете ни нямат нужда и което няма нищо общо с дима и замърсяването от експлозиите.

— Да побързаме — каза Стоун. — Вървете след мен.

Изкачиха още двайсетина каменни стъпала, изсечени в скалата. Повечето от тях бяха неравни — едни прекалено широки, други съвсем тесни.

Стоун се обърна да погледне Фин. Беше наясно, че приятелят му притежава изключителна физическа сила и неизчерпаема издръжливост, придобити по време на службата му като флотски тюлен, но в момента въздухът съдържаше едва половината от нужния кислород и положението бързо се влошаваше.

Анабел държеше ръката на Кейлъб и му помагаше да се катери по стъпалата. Но дребничкият мъж бързо губеше сили, защото не притежаваше и половината от издръжливостта на останалите.

В един момент той спря и седна на камъка.

— Продължавайте… Мен ме оставете… Аз не мога повече…

Изрече тези думи на пресекулки, тъй като едва дишаше.

Стоун се обърна, пъхна ръка под здравата му мишница и го изправи.

— Никой няма да изостава — твърдо рече той. — Или всички продължаваме, или всички оставаме тук!

Продължиха да се изкачват.

— Светлина! — внезапно извика Анабел.

Втурнаха се напред, придобили нови сили от перспективата да приключат кошмарното пътешествие.

Оказа се, че става въпрос за същата цепнатина в скалата на билото, която Стоун беше открил преди години и си беше направил труда да я разшири и замаскира с разни материали, донесени от базата. Светлинните лъчи не лъжеха. Навън беше утро. Трудно му беше да повярва, че от появата им в Планината на смъртта са изтекли толкова много часове.

Не след дълго се добраха до процепа и Стоун започна да размества шперплата и ламарините, с които някога беше замаскирал изхода. Процепът се разшири до трийсетина сантиметра. Фин положи Нокс на стъпалата и се присъедини към него. Разширението стана почти метър. Някъде отдолу се разнесе единична експлозия, но те вече се бяха освободили от оковите на планината.