Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Толкова уязвима и в същото време толкова далечна, сякаш е част от друго време и друга вселена. Което, разбира се, е точно така. Това не го спира да се загледа в интимната, подобна на роса лъскавина, която се процежда от тъмната долчинка на мишницата й, откъдето към него се носи ясно доловимият аромат на току-що обелени лимони. Лицето й е частично скрито от дебелата завеса на дългата й черна коса, но той зърва за миг очи с цвят на кафе и пищни устни като на София Лорен. А дупето й! Господи! Жените от Капри имат великолепни задници! Дори и майките. Сигурно причината е в цялото това изкачване и слизане по стръмнините денем и нощем. По-добре от уред за фитнес. Днешните римляни грешат, презирайки „неаполитанос“ 1 1 Неаполитанци (ит.). — Бел.прев. като селяни. Но когато човек си вири носа твърде нависоко, му е трудно да забележи съкровищата, които се намират по-ниско над земята.

Пронизва го внезапен копнеж и той е привлечен към момичето, сякаш тя е магнит — самият център на истинския север, към който той отдавна е привикнал. Той изучава с напрежението на биолог, откриващ нов вид, малките, копринени косъмчета върху стегнатата плът на ръката и врата й, докато тя отмята встрани водопада на косите си, които напомнят за някакво дълго морско създание с множество пипала.

Това момиче от Капри е свежо като спремута 2 2 Прясно изстискан плодов сок (ит.). — Бел.прев. . Иска му се да можеше да държи ръката й, да докосва леко полюляващите й се бедра, да слуша музиката от стъпките на гъвкавите й крака, докато вървят един до друг по пътеките на гробището на върха на планината. После спират и мълчаливо наблюдават застаналите на колене жени, които потапят четките си във ведрата със сапунена вода, чистят дяланите мраморни плочи на семейните си гробове и подреждат свежи цветя в зелените стъклени вази, закрепени с пръстени от черно желязо към хладната повърхност на надгробните плочи. Колко много би му харесало това и колко отегчително би било то за нея. Съдейки по безизразната й физиономия, тя по-скоро би харесала ободрително кафе макиато и кратко отбиване в „Тодс“.

Той е близо до нея и мислите му я галят толкова интимно, колкото би го направила ръката на любовник. И все пак тя изобщо не осъзнава това. С влажни полуотворени устни пука балона на дъвката си. Той тихо се присмива на нея и на самия себе си. Колко глупави и същевременно колко завладяващи са фантазиите. Не може да си представи нищо, което да е по-силно от тях.

Вдъхва дълбоко нейния мирис и усеща в себе си някаква алхимична промяна. Реакцията му към момичето отприщва в него силно чувство. То е едновременно ободряващо и плашещо — нещо неуловимо от мрака на неговата младост, когато се скиташе по осеяните с боклуци улици на Манхатън в три сутринта, изпълнен с презрението на аутсайдера към монотонността на околния свят. Колко му харесваше да бъде различен — самотен вълк, наблюдаващ всички онези овце, които се движеха в една и съща посока. И колко се страхуваше от самотата, която водеше със себе си това усещане. Той си казва, че може би е търсил точно нея — това съвършено създание, — но в същия миг разбира, че това е твърде самонадеяно. Никой не прави всичко за теб и затова ти продължаваш да търсиш отвъд любовта, отвъд общуването, защото на човека е присъщо никога да не е доволен. Защото след това не остава нищо друго, освен смъртта. Той си казва, че недоволството е двигателят, който движи света.

Това момиче, тази фантазия трябва да бъде уловена здраво. Тя е тук, за да го накара да забрави, да му помогне да уталожи болката в себе си, която се е превърнала в болест. Този момент във времето, това настояще за него е нещо подобно на сън. Той все още живее в онзи миг, който бе настъпил преди три часа, но така и не свършва като безкрайна поредица от удари с камшик, унищожителни в своето постоянство.

Скърцащият автобус завива зад един ъгъл и за миг той вижда лентата на пътя зад тях, която се извива нагоре по стръмния зелен планински склон чак до хотел „Чезаре“. Сърцето му сякаш се преобръща в гърдите като изпуснат камък. Последното брутално и ужасяващо изречение на Миа беше изяснило всичко, обвивайки изминалите две седмици в мръсната, кафява опаковъчна хартия, която заслужаваха.

След злокобно стържене при смяната на скоростите автобусът с олюляване изминава последния половин километър до откритата гара в селището Капри. От там той взема автобуса до Марина Гранде. Петнайсет минути по-късно пристига. Автобусът изсипва товара си на улицата, задръстена от хора и превозни средства, които сякаш са се отправили в една и съща посока по едно и също време. Тези няколко думи на омраза, невъзмутимото изражение на лицето й, на което нямаше и помен от горчивина или угризения, предизвикаха у него желание да размаже с юмрук физиономията й. Докато слиза от автобуса, е изпълнен с ярост, подобна на блато, от което се опитва да се измъкне. Краката му докосват паважа, а сърцето му е свито от болка и нервите му са оголени.

Читать дальше