Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Али продължаваше да крещи, а Джак вече беше изскочил от тяхната лимузина и тичаше към президентския автомобил заедно с агентите от Сикрет Сървис. Виеха сирени, хора крещяха, цялата колона от коли беше спряла, журналистите търчаха с извадени мобилни телефони и трескаво звъняха или пишеха текстови съобщения. Говореха припряно и бързаха първи да разпространят новината до всички краища на света, дори преди още хората, които бяха на местопроизшествието, да са успели да определят какво е състоянието на президента и първата дама.

Али настигна Джак, който чакаше двамата агенти, които първи бяха пристигнали, да махнат кабела от лимузината. В момента, в който жицата беше на безопасно разстояние, той затегли една от задните врати. Лимузината стоеше върху покрива си и наоколо й се суетяха служителите по сигурността и от американска, и от руска страна. Тъй като не позволиха на руснаците да се доближат повече, техният командващ реши, че хората му трябва да образуват защитен пръстен и да държат на разстояние крещящите журналисти.

По това време Джак вече беше успял да отвори вратата. Той хвърли поглед вътре и бутна Али в ръцете на един от агентите, отговарящи за нея.

— Какво става? — изкрещя тя. — Джак, кажи ми какво видя!

Джак отново мушна главата си вътре и видя Лин Карсън, която държеше в ръцете си окървавената глава на съпруга си. Служителите отпред бяха смазани и очевидно мъртви. Дефибрилатора провери състоянието на президента, поклати глава и заплака.

— Госпожо Карсън — каза Джак, — Лин, трябва веднага да ви измъкнем от тук.

Тя не помръдна, не отговори и Джак прекрачи тялото на своя добър приятел и влезе вътре. Когато започна да я дърпа, Лин закрещя. Очите й бяха широко отворени и невиждащи, очевидно беше в състояние на шок. След това се появиха и други хора, които започнаха да му помагат, и полека успяха да отделят госпожа Карсън от президента. Тогава той забеляза, че предницата на палтото на Лин е мокра. В началото помисли, че кръвта е на Едуард, и част от нея наистина беше негова, но когато първата дама припадна, докато се опитваха да я измъкнат навън, той разбра, че състоянието й не е никак добро.

Откараха президента и първата дама директно в „Еър Форс 1“, където хирургът на президента очакваше в операционната на самолета Лин Карсън, която беше получила коремни наранявания. Американският медицински екип я оперира в продължение на шест часа и дори след това ръководителят му не успя да даде окончателна дългосрочна прогноза. Все пак тя беше в достатъчно стабилно състояние, за да може „Еър Форс 1“ да излети. Дотогава снегът вече беше спрял и сребърното слънце за кратко показа лицето си през една пролука в гъстата облачна покривка.

По време на тези шест часа Джак държеше Али в прегръдките си. Тя не беше казала и дума, след като го беше попитала какво е видял в колата. Беше се вторачила в баща си с бледо като восък лице без никаква видима емоция. Това беше продължило толкова дълго, че Джак започна да се тревожи. Той неуверено се опита да я заговори на няколко пъти. Имаше чувството, че езикът му е като подут. Самият той се нуждаеше от време, за да скърби за загубата на Едуард Карсън, но тя сякаш все още не можеше да се превърне в реалност — беше твърде огромна и немислима, за да я приеме толкова бързо. Как би могъл Едуард Карсън, президентът на Съединените щати, да загине в автомобилна катастрофа, как би могъл да умре? Това беше невъзможно — никой не можеше да го повярва, с изключение на агентите от Сикрет Сървис, защото те бяха обучавани за този момент, и макар и да се надяваха той никога да не настъпи, бяха психически и физически подготвени за него. Очите на Дик Бриджис, ръководителя на специалния отряд, бяха сухи и той стоически издържаше на напрежението. И за миг не изпусна контрола над ситуацията, дори и когато всички се чудеха дали ще могат да разчитат на него. След като беше наблюдавал натоварването на мъртвите агенти от водещата лимузина в самолета, той се върна и застана до тялото на президента, както някой член на преторианската гвардия би стоял до своя Цезар, дори и след като е мъртъв.

Джак нямаше новини от Аника и вече и не очакваше да получи. Може би така беше по-добре. И бездруго не знаеше какво да й каже и как да реагира, мислите му бяха заети изцяло със загиналия му приятел и водач и с Али.

Преди вратите да се затворят, Джак остави Али и пристъпи на подвижната стълба. Беше заобиколен от агенти на Сикрет Сървис с мрачни лица, чиято скръб беше тиха и сдържана. Тяхната мъка беше толкова осезаема, че сякаш го блъсна в стомаха. Нямаше нищо особено за гледане — „Шереметиево“ беше като всяко друго летище по света и все пак за него то беше единствено по рода си.