Али Найт - Лъжи

Вкопчваме се в борба на живот и смърт. Порша е по-силна, отколкото изглежда, и подозирам, че времето, прекарано на различни уреди в скъп фитнес център, сега й се отплаща. Ръката ми държи китката й и отблъсква ножа, докато извръщам глава и с другата си ръка търся нещо на бюрото на Джош. Знам какво има там, докато докосвам предметите — сгъваем светлинен меч, химикалка, която представлява ръка на скелет, гумичка от галерията „Тейт“. Напипвам нещо грапаво и твърдо. Тухлата. Чувам силно думкане отгоре. Пол удвоява усилията си да нахлуе през вратата.

На секунди от смъртта съм, но съм изключително спокойна и съсредоточена да взема тухлата. Лицето на Порша е зачервено, докато се мъчи да ме убие. На носа й се забелязват малки, тънки вени. За пръв път виждам пукнатините в безупречната й фасада и това ми дава допълнителни сили. Придърпвам тухлата към себе си с показалеца си и чувам, че стъклено топче се изтъркулва на бюрото. Очите на Порша се стрелват нагоре и аз я удрям от едната страна на лицето със сувенирната лондонска тухла. Обсипва ни дъжд от стъклени топчета.

Тя изпищява и пуска ножа. Възползвам се от възможността, отблъсквам я и хуквам към вратата. Сещам се за среднощното си влизане в офиса на Пол и как ме блъсна врата, която се отваряше от другата страна. Тогава се борех със сенки, а сега сенките са се превърнали в реалност и знам кой е врагът. Няма да направя отново същата грешка.

В коридора съм и ръката ми е на ключа, когато тухлата ме удря и в ребрата ми пламва болка, която ме кара да залитна към стената.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Ключът е в ръката ми, но всяко движение и всеки дъх за мен е агония.

— Дръпни се, Кейт. — Порша държи запалка в ръката си и се олюлява.

Тръгвам към вратата. Чувствам прилив на надежда.

— Няма гаранция, че къщата ще се взриви, и ти го знаеш. — Усещам как вятърът довява чист въздух през счупения прозорец. — Ще рискувам. — Пъхам ключа в ключалката.

— Ще поемеш ли този риск с Ава?

Спирам. Порша вдига запалката и ме дразни.

— Огънят обезобразява момиченцата. Дръпни се, Кейт.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Не мога да го направя. Как ще си простя? Не мога да поема риска, в случай че Порша казва истината. Отстъпвам към спалнята.

— Така е по-добре. Колкото по-скоро осъзнаеш кой контролира положението тук, толкова по-вероятно е децата ти да изживеят живота си.

— Къде е тя?

Порша клати глава.

— Къде е дъщеря ми? Защо ни причиняваш това?

— Знаеш ли какво е да вложиш трийсет години в нещо? Не знаеш. Хората мислят, че семейството е завинаги и че цял живот работиш за децата си. Но децата живеят с родителите си само двайсетина години. Моят работен живот е петдесет години. Работата е моето семейство, Кейт. Сама съм направила този избор и не съжалявам. И няма да позволя един лошо съставен договор да съсипе усилията ми. Това просто няма да стане.

— Ти си ненормална.

Тя прави крачка към мен. Запалката е близо до лицето й.

— Вече ти казах, че не разбираш, Кейт. Зависи от какъв ъгъл го гледаш. Работата е моят живот и ще се боря ожесточено за нея, както ти би сторила за твоята. Това е интелигентност и смелост, а не ненормалност.

— Аз не съм ти направила нищо!

— Боя се, че светът е пълен с жертви. Не е лично, а само бизнес.

— Бизнес? Не можеш да убиваш хора заради това!

— Знаеш ли нещо? — Порша се промъква към мен. — Не понасям изтърканите глупости на онези, които гръмко твърдят: Когато умирам, няма да искам да съм работила толкова много. Жалки думи. Работата е моят живот, Кейт. Обичам я! — Тя набляга на думата.

— Също както и Пол я обича. Живея за общественото положение, парите, уважението, славата и да, заради страха, който носи властта. Мислиш ли, че ще позволя на малка фирма като „Форуд“, ръководена от хора като Лекс, да ми отнеме всичко това? Мислиш ли, че ще търпя Лекс да се перчи в моята зала за съвещания и да настоява той да взима решенията? Да ми издава заповеди в момент, когато акциите ми едва ли струват повече, отколкото когато ги купих? Ти възпитаваш деца и очакваш обич в замяна. Ако не я получиш, чувстваш се измамена. Е, и аз се чувствам така.

Опряла съм гръб във вратата на стаята на Ава и съм приковала очи в запалката. Усещам студения метал на ключа в пръстите си.

— Ще станеш за смях. Първата жена изпълнителен директор на разорена фирма. Няма да ти дадат рицарска титла. — Пръстът на крака ми докосва нещо. Не смея да погледна надолу. Веднъж направих тази грешка и бях наказана.