Али Найт - Лъжи

— Мамо, какво правиш?

Не мога да погледна Джош. Знам, че нищо не трябва да ме разсейва от предстоящата задача и да отслаби решителността ми.

— Искам да стоиш в другия ъгъл на стаята. Разбираш ли?

Джош не отговаря.

Домъкваме леглото до прозореца. Пол заклещва крака под него и протяга ръце.

— Ще успееш, Филоси.

Усмихвам се едва-едва.

— Винаги съм била добър алпинист.

— Само стигни до вратата. Аз ще бъда от другата страна.

Кимам и прехвърлям крак през прозореца. Не поглеждам надолу. Навеждам се назад и прехвърлям и другия си крак. Пол избърсва ръце в панталоните си и аз хващам китката му. Той потреперва от болка, когато сграбчвам охлузената му от въжето ръка.

— Извинявай — промълвявам.

Пол поклаща глава, за да ми покаже, че няма значение. Усещам ужасяваща безтегловност под ходилата си. Пускам се от перваза, като неволно извиквам и сграбчвам другата му китка.

— Не поглеждай встрани — моля го.

Пол се втренчва в мен с големите си кафяви очи. От години се потапям в тези очи — в удоволствие, болка или екстаз. Ако падна или той ме изпусне, очите му ще бъдат последното нещо, което ще видя.

Хватката на Пол е като менгеме.

— Ще броя до три. На три се изтласкай от стената и аз ще те залюлея.

Стъпвам върху мократа стена.

— Едно.

Под прозореца долу е леглото на Джош, което трябва да омекоти падането ми, щом вляза там.

Две.

Обзема ме ужас, но преди да изкрещя на Пол да спре и да ме върне в стаята, той извиква: „Три!“. Стомахът ми се свива, когато той ме провесва по стената и ме залюлява във въздуха три етажа над земята. Между мен и смъртта е само первазът. Събирам колене и Пол пуска ръцете ми. Ако имах време, щях да се помоля на бога. Петите ми разбиват прозореца на стаята на Джош, но въодушевлението ми се превръща в паника, когато през прозореца влизат само коленете ми. Изкрещявам, докато падам назад и виждам канала наопаки. Размахвам крака и се закачам за дървото и останалите стъкла. Свивам се и съзирам през сълзи главата на Пол. Хващам се за перваза и напрягам всеки мускул на тялото си да се изправя. Задникът ми се изплъзва обратно през прозореца. Вратата на стаята се отваря и към мен се отправя Порша. Движи се бързо, но аз съм по-бърза. По гърба ми полазват тръпки. Най-после се вмъквам вътре и вдигам окървавените си ръце, за да се отбранявам. Тя държи тежка статуя на Буда в ръката си, грамадна като скала.

— С това ли уби Лекс? Смяташе да я оставиш тук, когато си тръгнеш, нали?

— Кейт. — Гласът й е спокоен дори в такъв момент. — Ти не разбираш, нали? — Порша ме дразни и ми се присмива, докато бавно се придвижва към мен. — Сега, след като всички актьори са на сцената, шоуто може да свърши. И мисля, че ще се съгласиш, Кейт, че шоуто беше страхотно.

Завладява ме истерична еуфория, когато осъзнавам, че съм оцеляла след прехвърлянето през прозореца. Отстъпвам встрани към бюрото на Джош. И без да гледам, знам, че в ъгъла има тухла с купчина стъклени топчета в улея. Трябва да карам Порша да говори. Тениската ми е залепнала за гърба.

— Защо? Защо го направи?

Пол вика отгоре. Миризмата на газ нахлува на талази.

— О, я стига! Не се прави на тъпа. Не се преструвай, че не разбираш мотивите ми. Трудно е да загубиш всичко, за което усилено си работила, нали, Кейт? Видеото ти го показва. Болката от провалящия се брак…

— Полицията знае, че ти си го направила.

Порша се усмихва.

— Те се хващат за сламки. Когато дойдат тук, ще открият, че ти си убила Джери в безуспешен опит за самозащита.

— Как го доведе тук?

— Не съм. Ти го доведе. Изпрати му съобщение сутринта и го примами да дойде тук с предложение, на което той не можеше да откаже. — Тя вижда объркването ми. — О, Пол не можеше да спре да говори за това. Гордостта в гласа му, че си открила Джери в Челтънхам, че той се е появил в телевизионното предаване, защото те е харесал, и че ти и той сте свързани, спомняш ли си? Трябваше да пазиш по-добре чантата си в дома на Джеси. Телефонът ти се подаваше отгоре.

Втрещена съм, но се опитвам да не го покажа. Имам работа с жена, чиито самозаблуди и находчивост са отвъд границите на онова, което съм мислила за възможно. Дори не съм забелязала липсата на телефона си.

— Къде е Ава?

— О, страданието по изчезнало дете. Сигурно е ужасно, като знам, че не можеш да плуваш.

Очите ми неволно се стрелкат през прозореца към канала. Порша не би… не може да е… Късно е. Обръщам се, когато тежкият черен предмет бързо връхлита към главата ми. Успявам да вдигна ръка пред лицето си, но лакътят ми поема удара и аз залитам към бюрото. Порша ме напада секунда по-късно и вдига нож над главата ми, насочвайки го към врата ми. Зад буйната й коса съзирам бариерата, зад която чака да бъде освободен Пол. Бравата е високо на вратата, а ключът все още е в ключалката.