Майкъл Конъли - Падане

— Не, но ние вече действахме по нея, така че не е било нужно. Още на първата смяна след партито започнах да спирам таксита. Така че не е имало нужда да ми казва, ако е постъпил сигнал. Разбираш ли?

— Да.

Бош извади бележника си и го отвори. За Мейсън нямаше нищо записано, но му трябваше време да се съсредоточи и да измисли следващия си въпрос. Започна да прелиства страниците.

— Хубав е — отбеляза Мейсън. — Номерът на значката твоят ли е?

Той посочи бележника.

— Да.

— Откъде се сдоби с това нещо?

— От Хонконг. Знаеше ли, че приятелят ти Джордж Ървинг е работил за таксиметрова компания, която се надява да измъкне франчайза на „Блек енд Уайт“? Знаеше ли, че арестите за шофиране в пияно състояние могат да му помогнат?

— Както казах, не и тогава. Не и миналото лято.

Мейсън избърса длани в бедрата си. Стигаха до тема, която го караше да се чувства неудобно.

— Значи в някакъв момент това ти е станало известно?

Той кимна, но не каза нищо.

— Кога? — подкани го Бош.

— Ами преди около шест седмици.

— Разкажи ми.

— Една нощ засякох едно такси. Видях го да подминава знак стоп и го спрях. Беше на „Блек енд Уайт“ и шофьорът веднага започна да дрънка разни глупости за наговаряния и всякакви други врели-некипели. Помислих си — да бе, просто си пипни носа с пръст, задник такъв. И тогава той изтърси: „Вие и Ървин Ървинг ни въртите всички тези номера.“ Бях като треснат, заврях лице в неговото и му казах да обясни какво има предвид. И тогава научих, че приятелят ми Джордж е станал консултант на таксиметрова компания, която се мъчи да измести „Блек енд Уайт“.

Бош се наведе към Мейсън и опря лакти на коленете си. Стигаха до същината.

— Ти какво направи?

— Реших да говоря с него. Отидох при Джордж и му дадох всяка възможност да се измъкне, но в крайна сметка се оказа, че няма измъкване. Ясно беше, че с баща му са ме използвали, и му го казах. Казах му, че вече не сме приятели и че това е последният път, когато се виждаме.

Бош кимна.

— И смяташ, че се е самоубил заради това.

Мейсън се изсмя пренебрежително.

— Не, човече. Щом ме беше използвал по такъв начин, значи не бях важен за него. Мисля, че се е самоубил по други причини. Заминаването на Чад беше важен момент… а може да е имало и други неща. Всяко семейство си има тайни, нали ме разбираш?

Мейсън не знаеше за Макуилън и за следите по гърба на Джордж Ървинг. Бош реши, че е рано да научава.

— Добре, Мейсън, имаш ли да кажеш още нещо?

Мейсън поклати глава.

— Още не си се изправил срещу съветника по въпроса.

— Още не.

Бош се замисли.

— Утре ще ходиш ли на погребението?

— Не съм решил. Утре сутринта е, нали?

— Да.

— Мисля, че ще реша тогава. Бяхме приятели дълги години. Нещата се разкиснаха едва накрая.

— Е, в такъв случай може да се видим там. А сега си свободен. Благодаря, че ми разказа историята си.

— Моля.

Мейсън стана и тръгна с наведена глава към задния изход. Бош гледаше след него и си мислеше за странните приумици на взаимоотношенията и разследванията. Беше дошъл в управлението с очакването да се сблъска с корумпирано ченге, направило глупостта да престъпи границата. А вместо това Мейсън се оказа поредната жертва на Ървин Ървинг.

А списъкът на жертвите на Ървинг се водеше от собствения му син. Мейсън можеше да не се тревожи, че ще му се наложи да се изправи срещу съветника. Бош вероятно щеше да го изпревари.

На погребението на Джордж Ървинг в четвъртък сутринта се бяха събрали много хора, но на Бош му бе трудно да определи дали всички са тук, за да изразят скръбта си, или за да се подмажат на съветника. Присъстваше голяма част от политическия елит на града, в това число командният състав на полицейското управление. Тук беше дори политическият опонент на съветник Ървинг на предстоящите избори (който нямаше никакви шансове за успех). Сякаш политиците бяха сключили примирие, за да изразят почитта си към мъртвия.

Бош стоеше отстрани на събралото се множество и наблюдаваше парада на знаменитости, наредили се на опашка да изкажат съболезнованията си на Ървин Ървинг и на останалите членове на семейството на покойния. За първи път виждаше Чад Ървинг, третото поколение на фамилията. На външен вид се беше метнал на майка си. Стоеше до нея със сведена глава, като почти не поглеждаше, когато някой приближаваше да му стисне ръката. Изглеждаше съкрушен. Майка му пък стоеше със сухи очи и се държеше стоически, вероятно подпомагана от постиженията на съвременната фармацевтика.