Майкъл Конъли - Падане

— Ами вие? — попита той, когато отново останаха сами.

Стоун му разказа, че е разведена от повече от десет години и оттогава е поддържала само една сериозна връзка. Имала пораснал син, който живеел в района на Сан Франциско и рядко го виждала. Била се посветила предимно на работата си в „Буена Виста“, където била от четири години, след кризата на средната възраст. Преди това била терапевт, лекувала професионалисти с нарцисизъм, но се записала за едногодишен курс за работа със сексуални престъпници.

Бош остана с впечатлението, че решението й да промени професията си и да започне да работи с най-мразените членове на обществото е нещо като самоналожено наказание, но не я познаваше достатъчно добре, за да продължи да дълбае в тази посока. Решението на загадката трябваше да почака, стига да му се отвореше възможност.

— Благодаря за онова, което казахте на паркинга — рече тя. — Повечето ченгета са на мнение, че тези хора просто трябва да бъдат изправени до стената и разстреляни.

— Е… след съд и присъда, разбира се.

Той се усмихна, но тя не схвана шегата му.

— Всеки от тези мъже е загадка. И аз съм детектив като вас. Опитвам се да разбера какво се е случило с тях. Хората не се раждат хищници. Само не ми казвайте, че вярвате в подобни неща.

Бош се поколеба.

— Не зная. Аз съм от онези, които идват след стореното, за да почистят. Знам само, че в света има зло. Виждал съм го. Просто не съм сигурен откъде идва то.

— Е, моята работа е да откривам тъкмо това. Да установя какво се случило с тези хора, за да тръгнат по такъв път. Ако успея да го открия, мога да им помогна. Успея ли да им помогна, помагам на обществото. Повечето полицаи не схващат това. Но вие като че ли го разбирате, ако съдя по думите ви тази вечер.

Бош кимна, но се почувства виновен заради онова, което криеше от нея. Тя моментално го хвана.

— Какво не ми казвате?

Той поклати глава. Беше смутен, че толкова лесно са го разкрили.

— Вижте, искам да поговорим открито.

Погледът й стана твърд, сякаш си бе помислила, че поканата за вечеря е просто клопка.

— Чакайте, не е каквото си мислите. Не съм ви излъгал, но не ви казах цялата история за Пел. Знаете ли какъв е случаят, по който работя? С ДНК на Пел върху жертвата? Отпреди двайсет и две години е.

Подозрението на лицето й бързо се смени с объркване.

— Знам — каза той. — Изглежда безсмислено. Но положението е такова. Кръвта му е била открита върху момиче, убито преди двайсет и две години.

— Това означава, че е бил осемгодишен. Невъзможно.

— Знам. Търсим вероятно объркване по веригата — най-вероятно в лабораторията. Утре ще проверя там, но трябваше да погледна и Пел, защото преди да науча от вас, че е хомосексуалист, той беше идеалният заподозрян — стига да си има машина на времето или нещо подобно.

Сервитьорът донесе сандвичите им и супата, а Бош каза, че иска сметката веднага.

— Какво искате от мен? — попита Стоун, когато отново останаха сами.

— Нищо. Какво искате да кажете?

— Да не би да се надявате, че ще разкрия привилегирована информация в замяна на половин сандвич с пуйка?

Бош не можеше да определи дали се шегува, или говори сериозно.

— Не. Просто си помислих… просто във вас има нещо, което ми харесва. Днес ми е шантав ден. Това е.

Тя започна да се храни мълчаливо. Бош не пришпорваше нещата. Разкриването на истината сякаш замрази всичко останало.

— В това има нещо — рече най-сетне тя. — Но не мога да ви кажа повече.

— Вижте, не се компрометирайте. Днес взех папките от Комисията за пробации и предсрочно освобождаване. Всички психологически описания ще бъдат там.

Тя се усмихна подигравателно, като продължаваше да дъвче.

— Говорите за предварително разследване и мнения за освобождаване. Всичките им преценки са повърхностни.

Бош вдигна ръка, за да я спре.

— Вижте, док, не искам от вас да нарушавате принципа на поверителност. Да говорим за нещо друго.

— Не ме наричайте „док“.

— Извинете. Докторе.

— Не, можете да ме наричате просто Ана.

— Добре. Е, Ана, да говорим за нещо друго.

— Добре, за какво?

Бош се умълча, мъчеше се да се сети за тема за разговор. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо. Повече не споменаха Клейтън Пел.

Когато Бош отвори вратата на дома си, беше девет вечерта. Той забърза по коридора и надникна през отворената врата в стаята на дъщеря си. Тя лежеше под завивките с лаптоп до нея.

— Страшно съжалявам, Мади. Ще стопля това и ще ти го донеса — каза той и вдигна торбичката от заведението.