Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

Маи прокара един сензор над гърдите на Марти, в мрака заблещукаха множество ярки линии и устройството записука. Тя погледна малкия екран на машината. Върна сензора в аптечката и извади васджет, смени капсулата с лекарството и го приближи към голите гърди на Марти точно над сърцето.

Джош спря близо до стената на тунела и точно когато погледна назад към Маи, чу женски глас, който ги викаше. Тръгна покрай стената от пръст и отломки и бързо намери малка пролука. Размаха фенерчето си пред нея, след това го отмести. Върнаха му същия сигнал.

Джош се наведе напред и извика:

— Стеф! Ти ли си?

— Джош! Добре ли сте?

— Вече да, киберкостюмът ми отново се включи.

— Кой е с теб?

— Маи и трима оцелели — сенатор Форман, Дейв Голдинг и Марти Гардинър. Марти има нужда от спешна медицинска помощ.

— Добре. На метър сме от вас. Работим със звуковите свредели. Предлагаме ви да се отдалечите. Ще сме при вас възможно най-бързо.

Джош се върна назад по купчините пръст и нагази в хлъзгавата смес по пода на тунела. Точно предаваше на Маи новините, когато маншетът му изписука. Същото се случи и с костюма на Маи.

И двамата впиха поглед в екраните на китките си. Знаеха, че обичайните комуникации още не са възстановени, но компютрите в костюмите им можеха да работят като обикновен десктоп, вързан за интернет през вътрешен модем.

В сивия мрак на тунела малкото екранче блестеше във всички цветове на дъгата. По него се появиха букви, като от пишеща машина. Беше имейл, с който им съобщаваха новина, идваща от най-лошите им кошмари.

Първа база, Тинтара

Съобщението на Том бе изпратено през интернет. Беше кратко и ясно: „Има бомба на Б6. Ще избухне след шест минути. Том“. След това написа серийния си идентификационен номер от „Е-форс“ — 8683823567#5 — код, който знаеха само шестимата членове на екипа. Натисна бутона за изпращане и се обърна с количката си.

— Джером — каза той на най-близкия техник, — трябва да говоря незабавно със сенатор Евън Мичъл.

Техникът кимна и се наведе над виртуалната клавиатура.

— Не вдига, Том — каза след малко.

— По дяволите! Трябва да вдигне. Какъв е номерът му?

Техникът му го каза и Том го въведе. Извади един файл на екрана си, отвори го и написа в него сложен код. Миг след това холограмният екран се изпълни с цифри и букви. Те бяха групирани в две колони. Том пъхна курсора в потока от символи и избра един сегмент. От тонколоните се разнесе сигнал за избиране. Нямаше отговор. Том продължи да пише на клавиатурата и тогава се чу глас.

— Но, сенаторе… — каза гласът.

— Никакво „но“, Сам, никакво „но“…

— Сенатор Мичъл?

— Кой се обажда? Стана преплитане на линиите.

— Сенаторе, аз съм Том Ериксън от „Е-форс“.

— Какво? — обади се Сам. — Кой…

Том повтори името си.

— Сам, трябва да затварям — заяви Мичъл.

— Но…

— Моля те, просто затвори.

Чу се тежка въздишка и тракване.

— Добре, Том. Слушам те.

— Има още една бомба в Калифорнийския конферентен център — каза Том.

— Какво?

— Още една…

— Добре, добре. Къде?

— На ниво Б6.

— Някакви подробности?

— Ще избухне… — Том погледна дигиталния часовник на екрана си — … след пет минути и двайсет и една секунди.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Капитан Джеймс Макнали получи заповед да поведе малка група надолу по склона от източната страна на комплекса. Пътеката щеше да ги отведе от приземното ниво до Б2, първия етаж на паркинга.

Когато тръгнаха надолу, ги обви дим. Придружаваха го Фил Лазардо и новобранецът Хулио Лопес. Сложиха си кислородните маски, но димът беше толкова гъст, че не виждаха нищо на метър пред носа си. Макнали водеше. Фенерчето му не вършеше почти никаква работа, защото черните изпарения поглъщаха светлината, но скоро стигнаха до по-чист участък.

— Насам — каза той по радиостанцията и даде знак на другите двама.

Димът внезапно бе изчезнал и те видяха порутения паркинг, горящите коли, покрити с прах и мръсотия, изтърбушения покрив, който изнемогваше под тежестта на разрушенията на Б1.

— Разпръснете се — каза Макнали. — Фил, отиди в северния край. Хулио, ти тръгни по централната пътека. Ще се срещнем при рампата.

Някои от електрическите лампи още работеха, но бяха по-скоро опасни, отколкото полезни, защото висяха на изтънели кабели, а вътре беше много горещо. Макнали вървеше по най-южната пътека между редиците разрушени автомобили. Нямаше никакъв признак на живот, което не го изненадваше, предвид състоянието на помещението. Чуваше само пукането на огньовете, свистенето на газ и звука от падащи отломки. После му се стори, че чува нещо друго. Спря и затаи дъх. Напрегна слух и долови някакво тракане.