Майкъл Уайт: Равноденствие

— Джо — каза той. — Катастрофирала е. Откарали са я в „Джон Радклиф“.

Предишната нощ Исак Нютон беше твърде уморен дори да си разопакова багажа. Слугата му, Елиъс Периуинкъл, беше изтътрил тежкия куфар, пълен с новите покупки, през двора на Тринити Колидж и нагоре по витите каменни стълби до помещенията, в които Исак Нютон живееше със своя най-стар съратник Джон Уикинс.

След като даде на слугата един фартинг, за да се освободи от услугите му, и промърмори нещо като благодарност, Нютон едва събра сили да пренесе куфара до лабораторията, която се намираше до спалнята му, да си събуе ботушите и да метне изцапаното си с кал палто на един стол, преди да се тръшне на леглото и да потъне в дълбок сън.

Събуди се малко преди седем — първите лъчи на слабото зимно слънце се прокрадваха през прозорците на стаята му. След няколко минути се появи и Периуинкъл с оловен съд с топла вода и чиста ленена кърпа. Нютон изми лицето си. Водата беше като балсам за пресъхналата му кожа. Погледна се в огледалото, подпряно на перваза на прозореца, и реши, че е жалка гледка: един човек, за когото здравословният, спокоен сън беше отдавна забравено преживяване.

Останал сам, след като слугата изнесе съда с помътнялата вода, Нютон си смени ризата, обу ботушите и извади от джоба си ключа за лабораторията. Пътьом взе посребрената чиния и чашата, оставени от слугата. В чинията имаше ябълка и парче хляб, а в чашата — прясна вода.

Лабораторията не беше много голяма: макар Нютон да заемаше поста на Лукасов професор по математика към Кембриджкия университет от двадесет години, администрацията на колежа не беше много щедра към него. Но и това му стигаше. Той запали факлите от двете страни на вратата — те хвърлиха мъждива светлина в мрачното помещение без прозорци — и заключи вратата. Уикинс бе заминал да посети семейството си в Манчестър, но той не искаше да рискува някой да влезе ненадейно или пък да трябва да търпи натрапници в тази своя светая светих.

Отиде до камината, натрупа малко дърва, взе едната факла и ги запали. Скоро огънят гореше буйно и осветяваше стаята достатъчно, та Нютон да може да вижда през тежката мараня от химически изпарения, която постоянно изпълваше помещението.

Стените бяха опасани от лавици с книги. Библиотеката на Нютон съдържаше над триста тома, които, почти без изключение, бяха по въпросите на алхимията и херметизма. Беше използвал парите, които печелеше годишно от фамилното имение в Улсторп, графство Линкълн, както и по-голямата част от професорската си заплата, за да се сдобие с тази колекция, може би най-добрата в целия християнски свят. Тук можеха да се намерят трактатът на Джордано Бруно „Пир върху пепел“, преводи на еретичните трудове на Галилей, забранени от Ватикана, копия на Изумрудения скрижал, Розенкройцерските манифести, творбата на Михаел Майер „Septimana Philosophica“, както и произведения на Раймонд Лулий, Робърт Флъд и Якоб Бьоме.

Не всички лавици обаче бяха заети с книгите на Нютон. Имаше и други, запълнени с купища хартии — неговите записки от проведените експерименти. Те се бяха изсипали върху масата, поставена в единия край на помещението. Около една трета от лавиците беше заета от шишета и стъкленици. Всеки съд беше запушен и надписан. В единия ъгъл на стаята се намираше апаратурата за дестилация — сложна конструкция от стъкло, а в другия — телескоп, поставен на стойка. В огромната каменна камина висеше метален котел, закачен на две скоби, забити в стената.

Ако външен човек влезеше в тази стая, смесицата от миризми би му се сторила доста натрапчива дори за обонятелните стандарти на седемнадесети век. Но за Нютон тя беше неговият ежедневен въздух и той дори не я усещаше, а ако случайно доловеше някоя непозната миризма, просто не й обръщаше внимание.

В помещението беше адски студено, но скоро буйният огън щеше да го превърне в истинска сауна. Преди години Нютон беше платил на двама майстори да избият специални вентилационни отвори на външната стена на лабораторията и тази дребна реконструкция неведнъж го беше спасявала от задушаване. Той отиде до масата, разчисти малко място и остави чинията и чашата, след което се обърна и клекна до куфара, който снощи беше оставил на пода насред стаята.

Докато отключваше ключалката, се замисли за последното си пътуване до Лондон в търсене на липсващото парче от мозайката, което беше сигурен, че е там. Вече почти четвърт век не преставаше упорито да търси изконното познание, съкровената тайна на съществуването, така наречената prisca sapentia. Науката беше първата му любов и той я беше изцедил докрай. Неговият труд „Principia Mathematica“ беше излязъл преди две години и го беше направил звезда в академичния свят; но той през цялото време ясно съзнаваше, че вселената е нещо повече от болтове и гайки, нещо повече от механичната конструкция, която беше наблюдавал и описал в своя така възхваляван труд.