Майкъл Уайт - Равноденствие

Лора беше летяла по този маршрут и преди, разбира се, но никога нощем. Гледката беше възхитителна. И тогава го видя. Беше се загледала в светлините, в тази демонстрация на човешка дързост, в това откровено предизвикателство на човека към боговете. Виеше се нагоре със своите милиони автомобили. Но от хиляда метра височина въобще не приличаше на шосе. Тя не виждаше нито разделителната ограда, нито настилката, нито мантинелата, само една тъмна ивица между светлините. А белезникавите точици — дали можеше да са коли? Сега те нямаха купета, бяха просто самостоятелни фарове, които се движеха по своя воля, само светлини. И тогава й се изясни цялата гледка, видя голямата картина, всичките тези светлини, които се движеха залепени една след друга по шестте ленти във всяка посока, точица след точица, точица след точица, в ритъма на едно общо движение. Само допреди миг бяха метални кутийки, в които някой Стан или Джим, или Табита се прибираше вкъщи при малкия Джими, Дороти и Долорес: бяха просто светлини, бяха човешки балончета, пашкули, изпълнени с музика от радиото. Бяха, поне в нейното съзнание, вързопчета мисли, пакетчета копнежи, желания и спомени, тревоги и слабости. Но после този миг отмина и сега точиците се бяха превърнали в нещо друго. Магистралата беше кръвоносен съд, а светлинките — кръвните клетки. Стоповете бяха червените кръвни телца, а фаровете — белите. И се движеха по артерията на едно потънало в мрака тяло, което със сигурност лежеше някъде там долу, но не се виждаше от ярката светлина.

Изведнъж се събуди и седна в леглото. Примижа към часовника. Беше 5:32 сутринта. Навън бушуваше силен вятър. Спомни си, че когато се върнаха снощи, Джо още я нямаше, а беше малко преди полунощ. Не я беше чула да се прибира.

Събуди се напълно и спомените за бледото тяло на момичето в колата нахлуха в съзнанието й. Вътрешността на колата беше цялата в кръв и човешка гнус. Това не беше нищо ново за нея, но после си спомни отворения гръден кош на момичето — гледката, която беше видяла, когато стоеше зад Мънро. Ребрата изглеждаха прерязани със специален инструмент, може би хирургически скалпел. Разрезът беше прецизен, без никакви излишни движения. Спомни си и прерязаните вени и артерии към сърцето. Те също бяха работа на експерт.

Легна и отпусна глава на възглавницата. Надяваше се да поспи още малко. Опита да освободи мислите си от образа на мъртвото момиче и да се съсредоточи върху собствения си живот. Багажът й беше готов, куфарите й стояха до леглото. Тръгваше за летището в десет сутринта. До утре вечер щеше да си е в апартамента в Гринидж Вилидж, да полее ожаднелите цветя и да намери свежи идеи за новата си книга. Господи, новата книга! Там беше в задънена улица. От тази мисъл й стана още по-трудно да заспи.

Опита се да си преговори сюжета, който беше наумила, да се потопи в този измислен свят. Когато имаше проблеми със съня, често прибягваше до този трик и той обикновено вършеше работа, но сега като че ли нищо не можеше да я откъсне от настоящия момент.

Мислите й отново се върнаха към снощния случай… Спомни си как Мънро взе монетата и я вдигна. Тя проблясваше на силната светлина, освен на местата, където беше зацапана с кръв. Лора не беше виждала такава монета. Изглеждаше изключително стара. А металът определено приличаше на злато, старо злато. Защо някой ще оставя нещо толкова ценно? Сигурно струваше цяло състояние. Да не говорим за факта, че беше и улика.

Филип беше прав, че й се ядоса толкова много, но тя беше сигурна, че имаше и нещо друго. Едва ли беше случайно, че той избухна така яростно точно в нощта преди нейното заминаване. У него се беше надигнало старото недоволство. Той смяташе, че тя го е изоставила, когато замина преди толкова години, макар и двамата да знаеха, а сега вече със сигурност, че нямаха бъдеще заедно. Изминалите три седмици бяха прекрасни и тя си признаваше, че от време на време се бе отдавала на фантазията, в която те тримата бяха истинско семейство, тя живееше в тази стара къща от седемнадесети век в селце близо до Оксфорд, а Джо бе израснала и с двамата си родители. Беше много приятно.

Така се беше унесла в тези мисли, че отначало не чу телефона, който иззвъня във вестибюла на долния етаж. Чу как вратата на стаята на Филип се отваря, после и тежките му стъпки по коридора, а след това и по стръмната вита стълба надолу. Чу го, че говори по телефона, но не можеше да различи какво казва. После долови звука от оставената слушалка и стъпките му нагоре. Този път се движеше бързо. След секунди чу настойчиво почукване на вратата, а после видя пребледнялото лице на Филип.