Майкъл Уайт - Равноденствие

Именно това убеди Филип, че трябва да започне наново. Цял живот беше робувал на баща си, но дълбоко в сърцето си знаеше, че по характер е много по-близък с майка си. Джоан Бейнбридж, навремето Джоан Ганмора, една от най-преуспелите художнички на Карибите. Баща й, негър, изчезнал, когато била съвсем малка, и майка й, Елизабет, шотландка, я отгледала сама и от най-ранно детство я насърчавала да рисува. Тя се запознала с баща му, когато неговият шеф го поканил на първата й изложба в Ню Йорк през 1957 година. И до ден днешен Филип не можеше да си отговори на въпроса какво беше видяла майка му в баща му. Той беше бизнесмен, който нямаше никакъв усет нито към изкуството, нито към каквато и да било друга проява на човешката култура. Беше прекарал целия си живот в цифри и сметки, докато Джоан бе пълната му противоположност — човек със свободен дух, който въобще не се интересуваше от пари, всъщност дори и от слава.

Филип поддържаше връзка с майка си и от време на време ходеше при нея във Венеция, където тя живееше от двадесет и пет години с втория си съпруг, оперен певец. Не се оставяше обаче да бъде въвлечен в света на Джоан, макар да го намираше за изключително примамлив. Със смъртта на Морис в съзнанието му изведнъж се отключиха множество врати. В рамките на няколко месеца, след като си взе дипломата, той захвърли всички планове, които му беше предначертал баща му, обърна гръб на работата в престижна фирма и обещаната шестцифрена заплата и отново взе фотоапарата — и си обеща да посвети целия си живот на фотографията.

Но промените не спряха дотук. Досега Филип никога не беше проявявал и най-малък интерес към въпросите на паранормалното, но до края на годината се беше запалил от идеята за аурата и Кирлиановата фотография. Прочете всички книги по темата, до които успя да се добере, и посещаваше семинари и курсове. После обаче, след като прекара две години потопен в този свят, изведнъж се отказа от тези занимания. Никога не се беше замислял съзнателно защо захвърли всичко това, за да се отдаде на снимането на местопрестъпления и трупове. В неговите очи това беше просто начин да си изкарва прехраната, докато в същото време продължаваше да се занимава с творческа фотография, правеше изложби и мечтаеше за световно признание. Близките му разбираха подбудите му, но предпочитаха да не изразяват гласно мнението си. Бяха осъзнали, че като снима трупове, Филип сякаш се опитва да открие нещо, което не е успял да види в тялото на мъртвия си баща. Някакво подобие на душа.

Докато приближаваха болницата, отново заваля и този факт извади Филип от спомените му и го накара да се съсредоточи върху настоящия тежък момент. Паркираха на първото свободно място и се втурнаха към ярко осветеното фоайе, без изобщо да забележат разкошното червено зарево на изгрева точно пред тях.

По телефона се беше обадила една от приятелките на Джо, Саманта — била в колата заедно с нея и приятеля й Том. Самата тя се беше отървала само с няколко охлузвания, но нямаше представа в какво състояние са другите двама. Срещнаха се с нея на регистратурата: тя тъкмо разговаряше с някакъв млад лекар, който ги поведе по един дълъг коридор до малка стая с четири легла. Джо беше в крайното, отделена от останалите със завеса.

Лора и Филип с облекчение забелязаха, че е седнала. Над дясното й око имаше дълбок прорез, а ръката й беше бинтована до лакътя.

— Получила е сътресение — каза лекарят, докато преглеждаше картона на Джо. — Но на скенера всичко е чисто. Позашихме я малко, ще се оправи.

Лора нежно прегърна дъщеря си, а Джо се усмихна на Филип, който стоеше до леглото.

— Господи, Джо — каза Лора. — Помислих, че…

— Не, мамо, жива съм — прошепна Джо и я погали по бузата.

— А Том? Добре ли е? — попита Филип и се обърна към доктора.

— И той е извадил голям късмет. Няколко пукнати ребра, два счупени пръста и много синини и ожулвания. Тъкмо го оправят.

— Какво стана, Джо? Том не беше пил, нали?

— Не, майко, не беше. Той не пие — отвърна Джо и хвърли на майка си раздразнен поглед. — Всъщност аз карах.

Лора се изненада за миг, после унило се усмихна на дъщеря си и стисна ръката й.

— Карахме по Сейнт Алдейтс на път за Карфакс и една кола ни излезе странично. Опитах да избегна удара и сигурно съм свила твърде рязко, беше мокро и колата поднесе. Ударихме се в една улична лампа.

— Извадили сте късмет — каза Филип с въздишка и седна от другата страна на леглото, срещу Лора.

— Мамо, не трябваше ли вече да си на път за летището?