Майкъл Уайт - Равноденствие

Лора я погледна така, сякаш си спомни нещо забравено от години. Разтърка уморените си очи и каза:

— Този план май пропадна. Не мога да напусна Англия, докато не се възстановиш.

Джо понечи да възрази, но я прекъсна мобилният телефон на Филип.

Той бързо погледна към лекаря.

— Извинете. Трябваше да го изключа. Само секунда.

Отиде до прозореца и заговори тихо по телефона. Лекарят, изглежда, се подразни, защото сви устни и каза на Джо:

— Можеш да си тръгнеш веднага щом се почувстваш достатъчно добре.

— Ами Том?

— Мисля, че ще се наложи да остане тук няколко часа. Трябва да му направим още някои изследвания, но може да го видиш, ако искаш.

И тръгна към вратата, като даде знак на Филип да привършва. Филип кимна притеснено, приключи разговора, върна се до леглото и каза:

— Налага се да тръгвам. Има още едно убийство.

Мястото на убийството беше на малко повече от два километра от болницата, но трафикът към Оксфорд по М40 през Хедингтън започваше да се усилва и на Филип му бяха нужни почти двадесет минути, за да стигне там.

Лора остана в болницата с Джо, което за него беше добре дошло: нямаше настроение за още едно изпълнение с Мънро като снощното. Все още не се беше отърсил от шока заради дъщеря си, но знаеше, че трябва да се съсредоточи върху предстоящата му задача. Паркира на място само за живущи в дъното на Кейв Стрийт, близо до реката, сложи полицейската си карта на таблото, взе чантата от багажника и тръгна към пътеката, която вървеше успоредно на един приток на река Чаруел.

Пътят към реката беше хлъзгав и Филип заслиза бавно. Отново ръмеше и той виждаше пред себе си мътната сива река. На десетина метра бяха застанали четирима кални и мръсни мъже — двама униформени полицаи, Мънро, който беше с гръб към пътеката, и един сержант, който държеше чадър над главата на главния инспектор. Малко по-нататък двама от Отдела за криминални разследвания отиваха към една къща, която се простираше и над водата като наколно жилище. Дъждът се усили и Филип се замисли дали да не се върне до колата да си вземе чадъра. В този момент обаче Мънро го забеляза.

— Господин Бейнбридж. Как така сте сам днес?

Филип въздъхна, пъхна ръце в джобовете си и рискува леко да се усмихне.

— Тази сутрин имаме за вас нещо наистина необичайно. По-добре да сте подготвен.

— Какво имате предвид? По-лошо и от вчера ли?

— Зависи колко сте гнуслив. Някаква жена, която си правела сутрешния крос, я намерила към седем. Според съдебните медици е мъртва от около четири до шест часа. Елате с мен. Ще трябва да се постараете, за да намерите подходящ ъгъл, и… внимавайте.

Мънро предпазливо тръгна по пътеката. Върху клоните на едно дърво на брега бяха провесени няколко найлона, един-единствен прожектор осветяваше реката, която бълбукаше под най-ниския клон. Почти залепен за гърба на Мънро, Филип успя да види червената кърма на една дълга и тясна плоскодънна лодка… и когато осъзна целия ужас на разкрилата се пред него гледка, му се догади.

Млада жена беше в полулегнало положение в единия край на лодката. Беше облечена в дънки и тениска, безжизнените й очи бяха обърнати към брега. Изглеждаше напълно обезкръвена. Ръцете й бяха разперени, лявата висеше от китката надолу през ръба на лодката. Струйки кръв се виждаха по вътрешната страна на ръцете и раменете й. Бялото на очите й беше почти изцяло червено: кръвоносните съдове се бяха пръснали. Над очите й имаше тънък филм от слузеста материя, който помътняваше цвета на кръвта. Гърлото й беше прерязано, а горната част на главата отстранена чисто и прецизно — в правилен полукръг. На мястото на мозъка й имаше червено-черна кухина. На няколко места тъканта беше изстъргана и се виждаше удивително чиста бяла кост.

А в главата на жената се виждаше лъскава сребърна монета: сребърен близнак на златната монета, която Филип беше видял в ръката на инспектор Мънро предната вечер.

Филип пое дълбоко дъх.

— Ще ви дам няколко минути — изсумтя Мънро и тръгна обратно нагоре по пътеката. — Но искам снимките да са в управлението до час.

Филип не губи време да се поддава на емоции. Дългогодишният опит го беше научил, че това е единственият начин да се справи с подобни ситуации. Колкото по-ужасна беше сцената, толкова по-наложително беше да се дистанцира от нея, да мине в „автоматичен“ режим на действие, при който просто си вършеше работата и си налагаше да остане сляп за това, което се намира пред обектива.