Майкъл Уайт - Равноденствие

Филип бързо хвана Лора за ръката и поклати глава — предупреждаваше я да не спори. Беше време да си вървят.

— Не каза всичко на Мънро, нали? — попита Филип, когато се качиха в колата.

Лора се усмихна.

— Познаваш ме твърде добре, скъпи.

— Какво скри?

И тя му разказа за конспиративните теории и Убийствата от 1851 година.

— Добре, че му спести тази информация. Щеше да реши, че съвсем си превъртяла.

— Сигурно си прав.

— И какво ще правиш сега, Холмс?

— В смисъл?

— Имам предвид, след като Мънро те отряза?

— А, това ли? — каза небрежно Лора. — Типове като Мънро само ме амбицират още повече.

От прозореца на хола Джон Мънро видя как колата на Филип потегля. Наля си още едно питие и седна на единия диван.

Единствено лошият му късмет беше виновен, че се бе забъркал с тази нахакана американка, която ровеше ли ровеше и беше решена да разрови докрай това змийско гнездо. Но от друга страна, трябваше да признае, че каквото беше изровила, не биваше да се пренебрегва. Той просто беше предпазлив, за да не повтори грешките от миналото.

Колко ли години бяха минали от онзи инцидент? Той се върна мислено назад. Беше през 1989 година. Беше млад полицай, на две години служба. Да, точно така, беше краят на 89-а, годината, в която се ожениха с Джейни. Сесилия Мур беше жената, която едва не съсипа кариерата му преди дори да е започнала. Беше ясновидка, или поне така твърдеше. Повикаха я, за да помогне да открият едно осемнадесетгодишно момиче, Каролин Марсдън, в неизвестност от три седмици. А той беше млад наивен оптимист и освен това харесваше Сесилия. Довери й се изцяло — и на нея, и на способностите й — и прахоса ценно полицейско време и ресурси, след като успя да убеди началниците, че медиумът ще ги отведе до изчезналото момиче.

Сесилия направи голямо шоу — „призова“ Каролин Марсдън с нещо, което нарече „отдалечено виждане“, за да даде на полицаите следи, по които да намерят момичето.

Мънро беше получил твърде много свобода на действие, даваше си сметка сега, но и това не беше извинение. Повярва на думите на Сесилия Мур, че момичето е живо и го държат в едно мазе в Илинг, и атакува къщата, в която живееха двама невинни пенсионери. Намериха Каролин две седмици по-късно на едно бунище под надлеза Хамърсмит — или поне достатъчно от нея, за да могат със сигурност да кажат, че е тя.

След този инцидент повишението се забави цели пет мъчителни години, през които Мънро оцеля само благодарение на упоритостта и целеустремеността си. Тази борба съсипа отношенията му с Джейни и те се разведоха, без да имат деца, само след четиригодишен брак.

Сега отпиваше от уискито и гледаше замислено огъня. Можеше ли отново да допусне да го въвлекат в окултизъм? Почти всичките му колеги, които тогава му се присмиваха зад гърба, сега бяха или пенсионери, или работеха в участъци в други градове; единиците, които може би помнеха случая със Сесилия Мур, едва ли щяха да посмеят да кажат нещо. Но не това го спираше. Въпросът беше принципен. Разбираше, че истинската мотивация на убиеца може да не е окултна, но и виждаше, че Лора Нивън и Филип Бейнбридж не са някакви перковци. Напротив, и двамата бяха интелигентни и добронамерени и той определено би ги харесал, ако се бяха запознали при други обстоятелства.

Имаше, разбира се, и още един фактор, нещо, което не беше споделил дори с хората от екипа си.Той познаваше историята на местната полиция като петте си пръста: беше му хоби от тийнейджърските години. Тези убийства страшно много наподобяваха един отдавна забравен случай — убийството на три момичета и един студент от Оксфордския университет преди повече от сто и петдесет години, през 1851-ва.

Остави чашата на масата и отиде до новия си компютър — беше го купил само преди седмица. Отвори една търсачка и за миг се замисли за срещата си с Филип и Лора в полицейското управление миналата вечер. Кой уебсайт беше споменала Лора? После се сети и с два пръста написа almanac.com.

Седяха в една стая до Вътрешната зала. Беше малко помещение, само шепа въздух, заградена от камък, на осемнадесет метра под Бодлеанската библиотека. Стените бяха гладки, а подът полиран и застлан с персийски килим. Върху него имаше махагонова маса с копринен тишлайфер, който висеше от двата й края. Стаята бе осветена от двайсетина свещи на метален полилей, който висеше от средата на куполовидния таван. Седяха един срещу друг.

— Много съм разочарован от теб — каза Господарят безстрастно.