Майкъл Уайт - Равноденствие

В този момент излязоха на главното шосе и Лора видя как Филип стиска зъби.

— Бъбреците й са изрязани с хирургическа точност. Според момчетата в лабораторията няма нито един пръстов отпечатък, никаква ДНК, оставени от извършителя, също както при първите две убийства.

И рязко удари с длан волана. Лора чак подскочи на седалката.

Светофарът, който наближаваха, светна червено и Филип намали и спря.

— Открили са телата едва рано тази вечер — каза той. — В къщата живеят още двама студенти. Върнали се заедно с приятелките си към полунощ. Легнали си веднага, а на сутринта отишли на училище. Едва когато се върнали от лекции, забелязали кървави отпечатъци по килима на площадката. Почукали, но никой не се обадил, нито Саймън, нито Саманта, затова към пет без петнадесет разбили вратата. Полицията пристигнала малко след пет, а на мен ми се обадиха към пет и половина.

— Младежите казаха ли кога за последно са видели жертвите?

— Излезли са към седем.

— Е, това не помага много да разберем точното време на убийството, но поне се надявам да е убедило Мънро, че съм права.

— Вероятно — каза Филип. — Защото иска да ни види… в дома си.

Жилището на Мънро се намираше в масивна къща и беше пълна противоположност на неугледния му кабинет в полицейския участък. Обзаведен с вкус и украсен със стил, апартаментът разкриваше съвсем различен Мънро.

Холът представляваше просторно помещение с висок таван и камина. Над камината висеше огромна абстрактна картина. Стените бяха боядисани в бледозелено, а два кадифени дивана в кремав цвят допълваха уюта. Светлината беше приглушена, а от една скъпа уредба се носеше музика от албум на Брайън Ено.

— Заповядайте, — каза Мънро и посочи единия диван. После продължи тихо: — Знам, че смятате, че ви дължа извинение, госпожо Нивън. Но аз не мисля така. Исках обаче да ви благодаря за информацията, която ни дадохте.

— Да ми благодарите? Това ли е всичко?

— Какво друго?

— Вижте, господин главен инспектор, струва ми се, че не разполагате с много, за което да се хванете в този случай. Информацията, която ви предоставихме с Филип, може да не ви е завела до убиеца, поне все зще, но определено заслужава повече от едно жалко „благодаря“.

Мънро като че ли се изненада.

— Не разбирам какво…

— Не разбирате, значи? Първо, престанете с това госпожо Нивън. Казвам се Лора. И второ, мисля, че съм си извоювала място в това разследване.

Мънро я гледаше с недоумение, черните му очи бяха дори по-пронизителни от обикновено.

— Какво ви кара да мислите така? — попита накрая.

— Смятам, че Лора иска да каже — намеси се Филип, — по своя обичайно чаровен начин, че може да ни помогне. И, съвсем официално, аз съм съгласен с нея.

— Освен това имам още информация, която може да ви е от полза — каза Лора студено.

— Каква информация? — попита Мънро. Не можеше да скрие нарастващото си раздразнение.

— Защо да ви казвам? — отвърна Лора.

— Защото, госпожо Нивън, ако не го направите, ще ви обвиня в укриване на информация по разследване на убийство, затова.

— Това е нелепо, за бога — намеси се Филип. — И двамата се държите като деца.

— Простете — каза Мънро. — Държах се неучтиво. Нещо за пиене?

Лора само поклати глава.

— Не, благодаря — отвърна Филип.

Мънро отиде до едно барче от орехово дърво, извади бутилка скоч и кристална чаша и си наля. После каза:

— Имам пълно доверие на хората си. И на методите си. А сега бих искал да ме запознаете с тази нова информация, с която разполагате, както и с всичко друго, което знаете за този случай. Аз пък от своя страна ще забравя, че сте заплашили да възпрепятствате следствието.

Лора пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Добре, господин главен инспектор. Аз съм длъжна да ви съдействам, но пък вие не можете да ми попречите да проведа свое разследване по тези убийства.

— Права сте, не мога. Но ще приложа цялата сила на закона, ако откажете да споделите ценна за следствието информация или пък възпрепятствате по какъвто и да било начин работата на екипа ми.

— Не се съмнявам, че ще го направите, господин главен инспектор. Но няма да се наложи.

— И твърдите, че този ваш приятел не знае какво има в ръкописа? — попита Мънро.

— Очевидно не — отвърна Лора.

— И това е всичко, което знаете?

— Да.

За миг по лицето на Мънро сякаш се прокрадна съмнение, но после изчезна.

— Е, благодаря ви за информацията — каза той и допи чашата си. — А сега, ако ме извините, имам куп бумащина, с която трябва да се справя.