Майкъл Уайт - Равноденствие

— Има ли нещо общо между жертвите, което да ги свързва? Освен факта, че и двете са били студентки. В кой колеж са учели всъщност?

— Няма връзка. Джесика е учела право в „Бейлиъл“, а Рейчъл е била в „Мъртън“, специалност английски.

— А по външен вид? Семействата им? Приятелите? Познавали ли са се?

— Рейчъл е руса, висока и слаба, а Джесика тъмнокоса, ниска и по-пълна. И двете са от семейства от средната класа. Не знам дали са се познавали. Но мисля, че момчетата на Мънро се занимават с този въпрос, това е рутинна проверка.

Лора кимна и се загледа през прозореца. Беше свежа хладна пролетна сутрин, от вчерашния дъжд нямаше и помен.

— Май не разполагаме с много, а?

— Снощи се обадих на едно от момчетата в управлението за последни новости — каза Филип след кратка пауза. — Криминалистите са открили, че двете монети са направени от чисти благородни метали, но не са древни. Сечени са скоро и са направени да изглеждат стари.

— Навярно оригиналите са изключително редки. Но макар да са дубликати, фактът, че убиецът оставя тези монети, сигурно означава нещо важно за него.

Лора направи кратка пауза, после попита:

— Можеш ли да ги нарисуваш? Май имаше някакви фигури по тях.

— Господи, чакай да помисля.

Тя отиде до един шкаф и взе тетрадка и молив.

— Всъщност нямаме нужда от това. Имам по-добър вариант, ако си готова да го понесеш.

— Фотоапаратът ти.

— Ако ти се разхожда, той е във вестибюла.

След няколко минути Филип намери снимките в едър план, съхранени в паметта на апарата, избра една, увеличи образа на монетата и подаде фотоапарата на Лора.

— Това е кажи-речи най-добрата. Мога да ти я разпечатам, ако искаш.

Лора се опита да не гледа разкъсаната плът, оцветена във всякакви нюанси на червеното, която заобикаляше монетата, и се помъчи да се съсредоточи само върху нея. Върху монетата се виждаше глава в профил, слабо хермафродитно лице с дълъг аристократичен нос. Човекът, изобразен на сребърната монета, оставена в черепа на Джесика Фулъртън, носеше нещо като правоъгълна шапка.

— Сигурна съм, че на първата монета имаше някакви женски фигури — каза Лора.

— И аз така мисля.

Лора взе тетрадката.

— Нещо такова, нали? — рече и показа на Филип рисунка на облечени в роби фигури, които държаха над главите си купа.

— Е, не прилича на Рембранд, но да, нещо такова беше.

— И какво мислиш, че изразява?

— Нямам представа.

— А и това лице. Изглежда ми някак познато — каза Лора и посочи образа на екрана. — Не знам мъж ли е, но прилича на древен египтянин, на фараон, не мислиш ли?

Филип сви рамене.

— Вероятно. Другата страна може да е някаква религиозна символика. Египтяните са почитали слънцето, доколкото знам. Може би тази купа — той посочи рисунката на Лора — олицетворява слънцето.

Лора се загледа първо в снимката, а после и в своята скица.

— Наистина ще е добре да ми я разпечаташ — каза и посочи екрана. — А аз ще се поровя още малко.

— Моят стар приятел Фодърингей от „Сейнт Джонс“ ми каза за Джо — рече Джеймс Лайтман, докато вървяха по коридора към неговия кабинет.

Стените, подът и таванът бяха от варовик и стъпките им отекваха високо. Лора последва Лайтман по широко мраморно стълбище и през една отворена врата зърна огромна стая, натъпкана с книги и озарена от слънцето.

— Съжалявам, че не ти се обадих, Джеймс, но ми беше доста напрегнато напоследък.

— За бога, Лора, разбирам те. Добрата новина е, че сега ще останеш при нас още малко. А само преди два дни се сбогуваше с мен.

— Ще имам и малко повече време за проучванията си, поне седмица.

Стигнаха в кабинета на главния библиотекар и Лора се огледа. Заля я вълна от познати усещания, същите усещания, които беше изпитала за пръв път на осемнадесет години. Кабинетът имаше куполообразен таван и беше претъпкан със стари книги, антики и причудливи предмети — препариран бухал в стъкленица, месингова пирамида, необичайни струнни музикални инструменти и кутии маркетри от Северна Африка. Отнякъде тихо се лееше музика на Бах.

Десетина дни след пристигането си в Оксфорд Лора за пръв път беше прекрачила прага на Бодлеанската библиотека, въодушевена от факта, че има достъп до най-богатото книгохранилище на света. Този първи ден се беше запечатал в съзнанието й особено ярко. Стоеше в наскоро обновения сектор за история на изкуството — и една лавица се срути точно над главата й и куп тежки книги се изсипаха върху нея.

Извади голям късмет и се отърва само с няколко драскотини по дясната ръка, но Джеймс Лайтман се бе появил на мига. Веднага взе нещата в свои ръце с обичайния си мил, но твърд подход, и я накара да седне, за да се увери, че наистина й няма нищо. В същия този кабинет й беше предложил чаша силен чай и бисквити и я помоли да му разкаже за себе си. Така се зароди едно близко приятелство, което продължи през цялото време, докато Лора учеше в Оксфорд. После тя се върна в Америка, но това не сложи край на познанството им и се виждаха всеки път, когато Лора идваше в Оксфорд. Докато беше студентка, Лайтман изпълняваше ролята на липсващия чичо, един вид заместител на бащата, и тя го чувстваше много по-близък, отколкото истинските си родители, които се намираха на хиляди километри. Макар че работеха в различни области, двамата си допадаха интелектуално. Полимат и изтъкнат учен, Джеймс Лайтман беше световно признат експерт по древни езици, с особено подчертан интерес към гръко-римската литература. Любимата епоха на Лора беше Ренесансът, когато в изкуството отново се наблюдава влияние на класиката, и тя бе срещнала името на Джеймс Лайтман в една книга за класическото изкуство, която беше прочела още като будна петнадесетгодишна ученичка в Санта Барбара.