Майкъл Уайт - Равноденствие

Нютон почука на вратата на стаята до лекционната зала и надникна. Рен беше сам и тъкмо сваляше перуката от разрешената си посивяла коса.

— И това ако не е приятна изненада — каза той с усмивка.

— Мога ли да ви обезпокоя за миг, сър Кристофър?

— Разбира се, сър, заповядайте. Седнете. Хареса ли ви лекцията ми?

— Да, сър, много ми хареса — отвърна Нютон, като се опитваше да сдържи вълнението си.

— Вашето присъствие днес е чест за мен, сър. Имахме доста отбрана публика, нали? Е, с какво мога да ви услужа? — попита Рен, като се отказа да се занимава с косата си и започна да сваля сакото. Нютон забеляза, че е пропито от пот.

— Вашето описание на конструкцията на Шелдънския театър дълбоко ме впечатли. Но… — Нютон се поколеба за миг. — Най-много ме заинтригува това, което споменахте за подземната мрежа от пещери.

— О, нима? Покрусен съм, сър — каза Рен и лицето му стана безизразно. — Мислех, че повече ще ви впечатлят техническото постижение, гениалният проект, изключителната съпричастност на природните сили.

— Моля да ми простите — каза Нютон смутено. — Не исках да…

— Шегувам се, Исак. Бога ми, май ще се окаже вярно това, което говорят за вас, че никога не се смеете и са видели усмивка на лицето ви само веднъж.

Все така мрачен, Нютон не каза нищо. Усетил, че го е обидил, Рен постави ръка на рамото на по-младия си колега и каза:

— Простете ми, приятелю. Не исках да ви обидя.

Нютон отстъпи крачка назад и се поклони.

— Не е нужно да се извинявате, сър. Хареса ми цялата ви лекция, но това за пещерите наистина ме впечатли. Вероятно интересът ми се дължи на някаква необяснима първобитна връзка в съзнанието ми. Но каквато и да е причината, бих искал да узная повече по въпроса.

— За жалост не мога да добавя почти нищо повече от това, което казах тази вечер. Беше преди четвърт век. Бях млад и изпълнен с идеи и вярвах, че един ден ще мога да се върна и да проуча терена на воля.

— Но под Шелдънския театър има пещери, нали?

— О, има, и още как. Но си останаха неизследвани.

— Начертахте ли местоположението им върху хартия?

— Не.

— Тогава, кажете ми, какво точно видяхте — помоли Нютон, едва успяваше да не издаде огромното си вълнение.

Рен смръщи вежди.

— Имаше два отвора, доколкото си спомням — започна той. — Работниците копаха около тях един ден, както вече казах. Откриха плосък таван, виещ се коридор, тунели. Изпратих двама мъже по тунела с фенер. Да, сега си спомням. Нямаше ги изключително дълго. Дори се канехме да тръгнем да ги търсим, но се появиха, целите мръсни и някак жалки.

Нютон вдигна учудено вежди.

— Какво им се беше случило?

— Успях да измъкна от тях съвсем малко. По думите им след отвора има нещо като лабиринт. Но дори за това не бяха сигурни. Единият каза, че било естествени криволичения на тунелите, а другият твърдеше, че е дяволско творение. Те бяха суеверни и неграмотни работници, разбира се, но по него време всички по-умни ми трябваха на строежа. Може би изобщо не биваше да забавям работата си с тези проучвания. По всяка вероятност има естествени тунели, водещи към Хартфорд Колидж на югоизток и до едно място под Бодлеанската библиотека почти право на юг. От опит знаех, че избата на Хартфорд Колидж се простира доста под земята и има тунели, които водят към моя театър. Дреболия беше да ги свържа, като по този начин хем задоволих любопитството си, хем уважих и своята муза. Разбирате ли какво имам предвид?

Нютон изглеждаше съвсем отнесен и безмълвно гледаше Рен. После се окопити.

— Моите извинения, сър. Бях изцяло погълнат от думите ви. Напълно ви разбирам. Трябва да следваме своята муза, преди да ни е настигнала смъртта.

— Точно така.

Нютон, изглежда, нямаше какво повече да каже и в стаята настъпи неловка тишина.

— Е, ако това е всичко, Исак… — започна Рен.

— Безкрайно съм ви благодарен — прекъсна го Нютон. — Безкрайно. Сбогом, сър Кристофър.

После се поклони и тръгна към вратата.

Пуснала малката електрическа печка на пълна мощност и запалила буен огън в камината, Лора седеше и за пореден път се питаше как е възможно човек да живее в къща без централно отопление.

Чу колата на Филип да спира отвън и след малко той дойде — закачи прогизналото си палто на една закачалка във вестибюла и влезе в дневната.

— Господи, изглеждаш ужасно — каза Лора.

— И така се чувствам — отвърна той, без да я поглежда. — Как е Джо?

— Горе е. Спи. Цялата е в контузии, но в общи линии е добре.