Майкъл Уайт - Равноденствие

Минаха няколко месеца от началото на познанството им, преди Лора да научи, че Лайтман някога е бил женен за богата наследница, лейди Сузана Гатинг от Брил. Но тя и дъщеря им Емили загинали в автомобилна катастрофа през 1981 г., по-малко от година преди Лора да дойде в Оксфорд. Ако беше жива, сега Емили щеше да е почти точно на нейните години.

Лайтман тъкмо се настаняваше в изтърканото кожено кресло „Честърфийлд“ зад бюрото си и й даваше знак да направи същото, когато тя изведнъж усети нечие друго присъствие в стаята. В едно кресло до най-отдалечената от бюрото на Лайтман стена седеше млад мъж. Носеше спретнат черен костюм и бяла риза. Косата му беше дълга и пригладена назад с гел. Имаше дълъг, подобен на човка нос и много изпъкнали скули.

— Мисля, че не си имала случай да се запознаеш с Малкъм, Лора. Малкъм Бриджис, личният ми секретар. Малкъм, това е Лора Нивън.

Бриджис стана и протегна костеливата си ръка.

— Много съм слушал за вас.

Гласът му беше изненадващо плътен и имаше леко уелски тембър, поради което звучеше малко като на Антъни Хопкинс. И изобщо не подхождаше на външния му вид.

— Все добри неща, надявам се — отвърна Лора, загледана внимателно в почти безизразното лице на Бриджис.

Имаше нещо у този човек, което веднага я отблъсна, но не можеше да каже точно какво. После се обърна към Лайтман с думите:

— Да не би да идвам в неподходящ момент?

— Не, не, не се притеснявай — отвърна възрастният учен. — Малкъм, нали приключихме с подробностите по коктейла?

— Да, мисля, че свършихме. Ще се заема с организацията.

Бриджис прибра няколко листа от близката ниска масичка, после каза на Лора:

— Надявам се пак да се видим. И излезе.

Лайтман се отпусна удобно в креслото.

— Е, с какво мога да ти бъда полезен, скъпа? Сутринта по телефона ми се стори много развълнувана.

Лора се вгледа в познатото му лице. Тъмните кафяви очи бяха с натежали клепачи, а побелялата коса дълга и разрошена. Понякога Лайтман й приличаше на възрастния У. X. Одън, а понякога на библейски патриарх, но без брадата. Нямаше още седемдесет, но изглеждаше по-стар. Лицето му беше съсухрено, а по челото му имаше толкова много бръчки, че отблизо приличаше на сателитна снимка на марсианската повърхност.

— Става въпрос за книгата, върху която работя — каза Лора.

— Романът за Томас Брадуардин ли?

— Не, всъщност не — отвърна тя и се почувства малко неловко. — Реших да оставя тази идея за по-късно. Мисля да напиша нещо съвременно, криминална мистерия.

— Така ли?

— Смятам действието да се развива тук, в Оксфорд, или в Кембридж. Не съм решила още.

— За бога, Лора, не ни предавай, не ходи при конкуренцията. Това проклето място!

Тя се усмихна.

— Искам да придам на убийствата някакъв ритуален елемент. Убиецът да оставя нещо значимо при всяко убийство. Първо мислех да е някакъв ритуален нож, но снощи ми хрумна идеята за монети. Полицията намира монетите близо до телата.

— Монети ли?

— Да, антични монети. Проблемът е, че не знам нищо по този въпрос.

Лайтман се наведе и взе някакъв странен уред от масичката до креслото — плътно навита пружина с две дръжки. По лицето на Лора се изписа недоумение.

— За артрита — каза Лайтман. — Докторите ми казаха да стискам това нещо по пет минути на всеки час, или китката ми съвсем щяла да откаже.

Изхъмка и добави:

— Не че им вярвам.

След няколко стискания остави уреда и погледна Лора.

— Е, как да ти помогна? Не съм експерт по монетите.

— Ами… Тук сигурно има какво да се прочете по темата. Проблемът е, че вече нямам читателска карта. Дали… дали издават карти на американски туристи?

Лайтман се разсмя.

— Само на най-специалните. Предполагам, че бързаш, при теб обикновено е така.

Лора килна глава на една страна.

— Такава съм си, какво да правя.

— Секцията ни по нумизматика наистина е много добра. Мога да те заведа долу и да ти покажа откъде да започнеш. Смятам, че можем да пропуснем формалностите с читателската карта.

Лайтман тръгна да става и май чак сега забеляза какво носи Лора на врата си.

— Господи, Лора! Това е медальонът, който ти дадох… кога беше това?

Медальонът представляваше опал, окачен на изящна сребърна верижка. Лора си го беше сложила сутринта, без съзнателно да се замисля, че й го беше подарил именно Лайтман.

— Когато бях студентка — отвърна тя. — През осемдесет и трета. Доста време мина оттогава. Но го нося всеки ден.

— Казвал ли съм ти, че това беше зодиакалният камък на дъщеря ми?