Лий Чайлд - Издирваният

— Гумите са износени — добави Соренсън. — Усетих го още докато пътувах насам.

Ричър замълча.

— Което означава, че и техните гуми са износени — подхвърли след известно време Соренсън. — Доказват го еднаквите снимки. Тоест имаме стъпка номер две. Наясно сме какъв тип гуми използват и вече знаем, че са доста стари. Може би и колата е стара. Може би и човекът, който я кара, е стар. Има вероятност да е някой от местните старци, които обичат големите си бракми.

— Съмнявам се — поклати глава Ричър. — Според мен старците не си падат по нощни разходки, а още по-малко изгарят жени в подпалени коли. Разбираш, предполагам, че колата е била подпалена в присъствието на цялата група. Драснали са ѝ клечката и са изчакали да се уверят, че всичко ще свърши както трябва.

— Е, хубаво, значи не е бил местен старец — отстъпи Соренсън. — Бил е градски човек.

— От място, където функционират таксиметрови компании, сервизи, офиси и летище — добави Ричър. — Може би с население от над милион и половина души. Алън Кинг спомена тази цифра. Каза, че живее на едно място с още милион и половина граждани.

— Това е интересно. Освен ако не се окаже подвеждаща информация.

— Според мен не беше. Не мисля, че играеха по предварителен сценарий. Общо взето, бяха бързи и интелигентни, но въпросът беше зададен спонтанно и получи спонтанен отговор. Без време за обмисляне. Прекалено гладък беше, за да е лъжа. Лъжите им бяха по-бавни и по-тромави.

— Нещо друго?

— В един момент Маккуин използва дума, която ми прозвуча странно. Аз бях скептичен по отношение на знака, който указваше бензиностанция след изхода на магистралата. Но той се оказа верен, а Маккуин подхвърли: Трябваше да проявиш доверие. Според мен повечето хора биха употребили думата повярваш , нали? „Трябваше да ми повярваш “…

— Какво означава това?

— Не съм сигурен. По време на военното ми обучение ни съветваха да внимаваме за странни думи и изрази. Руснаците имат езикови школи, където обръщат внимание на изразяването, акцентите, диалектите и тъй нататък. Но и те не могат да избегнат употребата на странни или неподходящи думи. По тази причина за миг се запитах дали Маккуин не е чужденец.

Соренсън не каза нищо. Гледаше напред и продължаваше да натиска газта.

Ризата е била закупена в Пакистан или някъде в Близкия изток , мислеше си тя. Помълча още известно време, после попита:

— Маккуин имаше ли акцент?

— Никакъв — поклати глава Ричър. — Говореше като типичен американец.

— А приличаше ли на чужденец?

— Не бих казал. Бял мъж, над метър и осемдесет, руса коса, сини очи, стройна фигура, с дълги крайници. Изглеждаше малко флегматичен, но когато измъкна пистолета си и после, докато тичаше към колата, се разбра, че е пъргав и атлетичен.

— Ясно — кимна Соренсън. — В такъв случай един малко по-изкуствен израз не значи нищо.

— Значи нещо, след като знаем професията на жертвата — поклати глава Ричър. — Той със сигурност е имал многобройни контакти с чужденци.

— В качеството си на търговски аташе, така ли?

— Някога да си срещала търговски аташе? — погледна я Ричър.

— Не.

— И аз не съм. Но познавам хора, които са се представяли за такива.

— Какво означава това?

— От колко помощ се нуждае „Кока-Кола“, за да продава продукцията си по света? От малко, нали? Общо взето, американските стоки говорят сами за себе си, но въпреки това в щата на всяко посолство има по един търговски аташе.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждала ли си някога офис на търговски аташе? Аз да. Бил съм в два такива офиса. Прозорците им гледат към задния двор, а не към улицата. Приличат на фарадееви кафези. Четири пъти на ден ги проверяват за подслушвателни устройства. Чувал съм, че формулата на „Кока-Кола“ се пази в тайна, но това ми се струва прекалено.

— Прикритие за друга дейност?

— Точно така — кимна Ричър. — Всеки резидент на ЦРУ по света нарича себе си „търговски аташе“.

Шериф Гудман беше смъртно уморен. Освен това не харесваше идеята да спрат дъщерята на Делфуенсо от училище. Независимо дали ставаше въпрос за ден-два, за седмица или цял месец. Беше дълбоко убеден, че стресовите ситуации се преодоляват именно с помощта на занимания в позната обстановка и сред близки хора. В тази насока бяха съветите му към всички, които работеха за него и които бяха попадали в стресова ситуация. Нямаше значение за какво става въпрос — тежка загуба, развод, болест в семейството и тъй нататък. От опит знаеше, че рутината помага. Разбира се, правеше всичко, което е нормално за подобни случаи — проявяваше състрадание, предлагаше отпуск и още куп неща, но винаги добавяше, че човек се справя по-лесно, когато е съсредоточен върху всекидневните си задачи. А за награда получаваше благодарност. Повечето от подчинените му продължаваха да работят както обикновено и в крайна сметка това им се отразяваше добре.