Лий Чайлд - Издирваният

Тоалетната беше празна.

Лампата светеше, но вътре нямаше никой.

После от последната врата излезе Соренсън, стиснала глока с две ръце.

— Не стреляй, аз съм — извика Ричър.

Стълбите зад нея бяха пусти. Там нямаше никой.

Приземният етаж чист.

— Иди да отвориш на Делфуенсо, а аз ще проверя горе — рече той.

Пое по стълбите. Това беше най-неблагоприятната ситуация. Мразеше стълбищата. При тях всичко е срещу теб, включително гравитацията. Врагът има по-благоприятна позиция. Плюс безгранични възможности за укритие. Плюс огромното удоволствие да види главата ти отгоре.

Лоша работа. Но специално тези стълби ги изкачи спокойно, тъй като вече беше напълно убеден, че къщата е празна. И в други къщи беше прониквал с взлом. Но в тях усещането беше различно. Тази тук беше безжизнена. Никакъв пулс. Тиха и спокойна. Сякаш изоставена.

И си беше точно такава.

На горния етаж имаше четири стаи с вградени гардероби и две тоалетни. Ричър ги провери една по една, подскачайки наляво и надясно, описвайки пируети като някаква абсурдна паравоенна балерина. Липсваше само оркестрова музика с внезапни кулминации.

Всички стаи, гардероби и тоалетни бяха празни.

Имаше разни боклуци, имаше легла, имаше дрехи в гардеробите, имаше мебели.

Но не и хора.

Приземният етаж чист.

Вторият етаж чист.

Вкъщи нямаше никой.

Един добре дошъл резултат за повечето хора. Такава е човешката природа. Облекчение. Отпускане. Мир с достойнство. Но Ричър, Соренсън и Делфуенсо се събраха в коридора с чувство на недоволство и гняв. Фактът, че Маккуин не беше тук, означаваше само едно — той се намираше на друго, може би още по-гадно място. Евакуиран по спешност.

— Със сигурност имат друга тайна квартира, по-голяма от тази къща — обяви Ричър. — Защото са две отделни групи, обединени за някаква обща операция. Тук е тясно за тях, дори без да се броят другите неудобства. Според мен това място е къща за гости. Допълнително съоръжение.

— Например пощенска кутия — подхвърли Соренсън.

— Маккуин е живял тук — поклати глава Делфуенсо. — Самият той ни го съобщи, освен това го потвърждава и седеммесечното сателитно наблюдение.

Ричър тръгна по коридора и започна да пали лампите в помещенията. Трапезарията, хола, кухнята.

— Да претърсим всичко — обяви той. — Трябва да са оставили следи, ако действително шарят между две тайни квартири. Независимо колко старателно са почиствали след себе си.

Оказа се, че са почиствали наистина добре. Това веднага си пролича. Бяха свършили добра работа, но не в обичайния смисъл. Защото следи от присъствието им имаше навсякъде. Неоправени легла, мръсни чинии в мивката, смачкани възглавници на дивана, стари вестници, неизхвърлен боклук. Неизмити чаши, пълни пепелници, разхвърляни дрехи. Обитателите на този дом се бяха изнесли на бегом.

И бяха чистили избирателно — поща, сметки, квитанции, книжа от всякакъв род. От подобни неща нямаше дори следа. Никакви имена, никакви записки, никакви хартиени документи, никакви послания. Разбира се, Ричър не очакваше карта с червена стрелка и надпис НАШАТА ЩАБКВАРТИРА. Но хората по принцип оставяха по нещо след себе си. Нещо дребно и незначително. Квитанция за магистрална такса, билет за кино. В кофата за боклук, завряно в някой ъгъл, под възглавницата на дивана. Тези хора обаче не бяха забравили нищо. Което доказваше, че са добри. Внимателни и прецизни, постоянно нащрек. Резултат от дисциплина на високо равнище. Всекидневна дисциплина, а не само при екстремни ситуации. Отлични мерки за сигурност.

Те тримата можеха единствено да се надяват на случайна грешка.

После Соренсън ги повика в кухнята.

При случайната грешка.

На плота в кухнята лежаха седем големи хартиени торбички от „Макдоналдс“. Храна за вкъщи. Торбичките бяха смачкани и изцапани. Соренсън ги беше опразнила, изваждайки от тях чаши от сода и млечен шейк, опаковки от чийзбъргъри и кутийки от ябълков пай. Имаше още касови бележки, пожълтяло зеле, кълцан лук и изсъхнали пакетчета кетчуп.

— Падат си по „Макдоналдс“ — подхвърли Соренсън.

— Това не е престъпление — каза Ричър. — Аз също обичам „Макдоналдс“.

— Ето един хубав план Б — намеси се Делфуенсо. — Оставяме ги на мира, защото те така или иначе ще умрат от инфаркт до пет-шест години.

— Падат си по „Макдоналдс“ — повтори Соренсън. — Според мен това означава, че почти всеки ден изпращат някой да вземе от там храна за вкъщи. Бас държа, че някъде наоколо има „Макдоналдс“ с гише за коли. Най-много на пет минути от тук.