Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Младеж на около двайсет и пет, с маслинов тен, тъмна коса и още по-тъмни очи търпеливо чака в суматохата. Остров на спокойствието сред буйната река на нечовешката грубост. Безучастно изчаква реда си, взема купичка японска супа мисо, кутия суши и кафе, плаща. С тази диета поддържа тялото си хилаво – стройно, ако предпочитате това по-любезно описание – твърде дребно и слабо за жените, предпочитащи яки, широкоплещести мъжаги. Затова във фабриката, в която работи, го наричат „Чироза“.

– Дайте да ви помогна.

Той бързо премества няколко стола и маси, за да разчисти пътя на възрастен мъж и жена му, в инвалидна количка, всред човешката джунгла до подходящо място, където да оставят подносите си.

– Много сте внимателен – кимва за благодарност старецът, след като сяда.

– Няма проблем, за мен е удоволствие.

Младежът взема таблата си и сяда на маса, няколко метра по-встрани. Усмихва се на възрастната двойка, докато сипва соев сос в лютата паста уасаби, разбърква с клечките и потапя в сместа парченце риба тон. Отново насочва вниманието си към потока от хора наоколо. Те го очароват. Всички до един. Дори малчуганите са му интересни. Малки човешки същества, неподозиращи какво им готви бъдещето или каква роля ще изиграят в живота на стотици хора.

Една учителка води върволица чуждестранни ученици – китайчета, доколкото той може да прецени – в колона по две; малки херувимчета, хванати за ръце. Носят еднакви оранжеви престилки и шапчици; приличат на кукли, току-що излезли от поточната линия. Младежът си спомня, че някъде бе видял един плакат, според който в Китай има толкова хора, изучаващи английски, колкото са хората в самата Англия. Светът се променя, той – също.

Погледът му спира върху официално облечена блондинка в зряла възраст, която трескаво се опитва да намери звънящия си телефон в черна кожена чантичка. Пантера, минала най-добрите си години. Елегантното облекло и добрата диета не могат да скрият пораженията от възрастта и калифорнийския климат върху косата и кожата ѝ. Тя бързо открива айфона си, но не изглежда доволна. Явно обаждането не е от съпруг или любовник. По-скоро е отчаян зов от някой колега – вик за помощ от службата, откъдето току-що е излязла.

Младежът ѝ се усмихва, когато минава покрай него. Вижда нещо познато в очите ѝ. След малко се досеща какво и щраква с пръсти. Жената му напомня на онази от снощи.

Онази, която уби.

4.

Катафалката на патолозите – бял микробус додж с тъмни стъкла – безшумно оставя коловози в чистия пясък, докато се отдалечава с печалния си товар. Тълпи любопитни плажуващи се връщат като зомбита към кърпите и шезлонгите си, сякаш нищо не се е случило. Животът продължава – дори след смъртта.

Ник Каракандес излиза от оградения с найлонова лента район на местопрестъплението и тръгва като въжеиграч по тънката граница между сушата и океана – линията, където тъмната вода среща белия пясък, после тайнствено изчезва в пяната на оттеглящата се вълна. От североизток вятърът се усилва и Ник се заглежда към искрящия хоризонт.

Съвсем скоро вече няма да разследва убийства.

Всъщност скоро изобщо няма да работи в полицията. Предизвестието му тече. Високият мускулест мъж е взел решението преди години, след нещастието, за което не говори никога – трагедия, която би накарала дори най-отдадения полицай да напусне. Оттогава изчаква, живее по инерция, събира пари; междувременно изкара капитански лиценз и довърши ремонта на едномачтовия си платноход. Точно след трийсет дни ще отплава към залеза и ще започне съвсем нов живот.

Мици поглежда към изчезващата във водата найлонова лента и униформените, които току-що е инструктирала да започнат да разпитват зяпащите зомбита.

– Според теб как Господин Изверг я е докарал до тук? Не видяхме следи от гуми, а пясъкът е мек като моя корем.

Ник посочва на изток към една черна ивица, която преминава през плажа от главното шосе до ниска постройка, разположена малко навътре в океана.

– Онова е Аквариумът. Предполагам, че е прекарал колата максимално навътре по кея, после е отворил багажника и е изхвърлил трупа.

– Мога да си го представя. Жената не тежи повече от четиридесет килограма, не е било трудно да я вдигне.

Мици поглежда към края на кея, водещ до океаноложката лаборатория и аквариума – голяма атракция за местните богаташи и децата им. Не и за нейните. Близначките са алергични към всичко, свързано с наука. Предпочитат да ритат топка, да играят видеоигри или да се заяждат със съседските момчета.