Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Това предизвиква дружен смях.

Ема се преструва, че не ѝ обръща внимание. Отдавна е научила, че гаднярите започват да ти се присмиват още повече, ако видят болката в лицето ти.

– Тъпа кучка, ще те пребия – Джени блъсва главата на Ема, когато наперено минава покрай нея.

Няколко минути изтичат, докато помещението се изпразни, докато присмехът и обидите отминат.

Тишина. Спокойствие. Достойнство.

– Ема.

Тя вдига глава. Началникът ѝ е там – Чироза – мъжът, когото тя заля с кафе.

– Тръгвай си вече.

– Мразя ги. – Думите сами излизат от устата ѝ. Лицето ѝ се разкривява от омраза. – Искам проклетата Дженифър Харисън да се заклещи в някоя машина и...

– Тя не го заслужава. – Чироза отминава. – Престани да мислиш за нея и си върви вкъщи.

Той започва да проверява дали всички машини са изключени.

Ема събира нещата си и тръгва към вратата. Изведнъж се сеща за нещо. Обръща се и се връща при него.

– Бих искала пак да ви се извиня за тази сутрин. – Тя поглежда тъмното петно на панталона му. – Ще ви дам пари за химическото чистене, ако се наложи.

Той я поглежда:

– Няма нужда.

– Добре. Но ако все пак се наложи – ако размислите, ще поема разходите. Можете да ми ги удържите от заплатата.

Той изключва неоновото осветление в цеха.

– Няма да се наложи.

– Добре. Лека нощ тогава.

Все още смутена, тя минава през тоалетната. Пътуването до дома ѝ е дълго – два автобуса и двайсетминутно ходене пеша. Не иска да ѝ се доходи по нужда по пътя. Мрази зимните месеци. Когато приключи работа в шест вечерта, вече е тъмно, тъмно е и в шест сутринта, когато тръгва за работа. Някой ден ще спечели достатъчно пари за кола – както казва майка ѝ, само бедните в Ел Ей ходят пеша. Излиза от цеха и закопчава палтото си.

– Хей, почакай.

Тя се обръща и вижда началника си с ключ в ръка.

– Искаш ли да те закарам? Минавам покрай вас.

По принцип Ема би отказала. Би се срамувала да приеме. Тази вечер обаче е много уморена и се чувства самотна.

– Би било чудесно. Благодаря.

Чироза се усмихва и заключва вратата на цеха.

Може би не е чак толкова лошо, че го поля кафе.

20

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Далеч от рева на пиковия трафик, Чироза минава по „Харбър“ на юг до изхода за Гардена, после продължава по булевард „Артезия“. Ема почти не говори, той – също. През повечето време слушат радио, той постоянно сменя станциите.

По едно време Ема прекъсва неловкото мълчание:

– Обичаш ли да слушаш новинарски станции?

– Понякога. Хубаво е да знаеш какво става по света.

– Знам. Лоши неща. Само това съобщават по новините.

Той понечва да възрази, но замълчава и пак сменя канала. Попада на някакво дискусионно предаване.

– ККЛА 99,5. Това е едно християнско радио. – Гласът на Ема зазвучава по-ведро. – Понякога го слушам. Може да ми се присмееш, но нощем, когато попадна на него, не сменям канала. Приятно ми е да слушам как хората си говорят мило и внимателно, вместо да си крещят и да се псуват като селяци.

– Просто харесваш станцията или самата ти си християнка?

– Не знам как да отговоря на този въпрос. – Тя го поглежда многозначително. – Можем да приемем, че съм. Нека да кажем така: не съм мюсюлманка или еврейка, значи трябва да съм християнска. – Посочва напред. – Тук трябва да завиеш надясно, веднага след онзи склад.

Той включва мигача на форда и завива по „Норманди“.

– Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Живея на две преки.

– Няма проблем. – Той се усмихва. – Би било нехристиянско, ако не те откарам до вас.

Тя също се усмихва:

– Благодаря. Аз съм на „Западна 169-а“. Следващата вляво.

Отстрани има паркирани очукани камиони, стари каравани и кемпъри, първи признаци за вида квартал, в който навлизат. Ема очевидно е бедно момиче, от бедно семейство. В наши дни човек не може да бъде собственик дори на дъска от дървена колиба, ако някой не му даде начален тласък.

– Ей там, веднага след стълба.

Той намалява и спира пред едноетажна сглобяема постройка – по-скоро барака, отколкото къща. Проскубани бурени и оплешивяла морава се крият засрамено зад изгнилата дъсчена ограда.

Ема вижда изражението му и започва да се оправдава:

– Не е много, но пак е покрив. Под наем съм. Няма смисъл да харча пари за нещо, което не е мое, нали?

– Да, така е. При мене е същото. Трябва да се боядисва, да се харчат пари, а аз нямам излишни.

Тя откопчава колана и взема чантичката си изпод седалката.

– Благодаря, че ме докара... – за малко не го нарече „Чироз“, – ... Джон. Искаш ли да влезеш?