Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

– Очевидно. – Мици го поглежда разочаровано. – Ник, събуди се и приеми истината. Ейми Чан е добра и умна, красива и свободна. Познавам я, откакто дойде да работи при нас. Приятелки сме; тя е прекрасна жена и повярвай ми, няма много като нея.

– Виж, знам, че е добър човек. Но моля те, остави ме да си гледам живота.

Лейтенант Мици Фалън не се предава лесно:

– Когато се сетиш да си гледаш живота, отдавна ще ти е минал срокът на годност. Вече никоя няма да те иска. Трябва ти стимул и това е моята задача. Да те стимулирам.

– Не и извън работата.

Ник за малко не добавя, че тя е последната, която може да го съветва за интимния му живот, но се въздържа. Мици има добри намерения; каквото и да прави или казва, винаги е от сърце.

– Три седмици. – Ник удря с ръка по таблото. – Нямам търпение. Само след три седмици ще съм цивилен.

– Благодаря. – Мици се прави на засегната. – И на мен ще ми липсваш.

Готова е да го подразни още малко, да му обясни какъв неблагодарен кучи син е, но вече са на мястото. Мици вдига черните си очила и показва служебната си значка на охраната пред входа на „Антеронъс филмс“. Бариерата на червени и бели ивици се вдига и те влизат.

Двете ченгета спират на паркинга и излизат под изгарящото слънце, копнеейки за бърза развръзка на случая, който вече заплашва да прерасне в сложно разследване. Към тях се приближава млада жена, помощник-продуцент, и прекъсва разсъжденията им. Прясна от колежа, тя кипи от ентусиазма на човек, току-що започнал първата си работа. Кани ги да се качат в кремав електромобил и ги кара до тухлената офис сграда, заобиколена от безупречно поддържани поляни и живи плетове.

Луксозен асансьор от лъскав месинг и чисти като сълза огледала ги качва до синия плюшен килим на шефския етаж, където, след като минават през двойна, ръчнорезбована врата, най-сетне се добират до изпълнителния директор на компанията.

Брандън Нолан е холивудско величие на около шейсет, наложил се още преди трийсет години като енергичен импресарио и гениален продуцент. Едва метър и седемдесет висок, той е едно от най-големите имена в киноиндустрията. Медиите отделят специално внимание на факта, че никога не излиза с жени, които са на повече от половината от собствените му години и не надвишават ръста му поне с десет сантиметра.

– Госпожо детектив, господине, заповядайте, седнете. С какво мога да ви помогна?

– Господин Нолан, една от сценаристките ви беше намерена мъртва в Манхатън Бийч – казва Мици, като изважда с бинтованите си пръсти копие на снимката, която намериха в дома на жертвата. – Тамара Джейкъбс.

Нолан сяда зад гигантското си бюро, събира ръцете си като къщичка и замислено поглежда снимката.

– Не я познавах лично.

Мици вдига вежди:

– Как така?

– Годишно правим по петнайсет-двайсет филма. Познавам всички режисьори, всички звезди. Обаче сценаристите? Само счетоводителите знаят кои са сценаристите. – Поставя ръката си върху един телефон. – Предложиха ли ви кафе?

– Няма нужда. – Мици осъзнава, че единственото, от което се интересува Нолан, са финансовите показатели. – Според статиите, които намерихме за нея, последно е работила по филм със заглавие „Плащаницата“. За какво става дума?

– О, неин ли е? – Нолан оставя телефона. – Религиозен трилър, свързан с Торинската плащаница.

Това привлича вниманието на Ник:

– За какво се разказва?

– Купете си билет и пуканки и ще разберете – с усмивка отговаря Нолан.

– И без нея ли ще го завършите?

– Разбира се. Сценаристи – под път и над път. Ще го довършим.

– Тамара имаше ли кабинет тук? – намесва се Мици. – Бюро? Някъде, където да държи записки, дневници, такива неща?

Нолан се почесва по веждата.

– Не знам. Ще извикам някого от „Личен състав“, за да говорите с него.

– В дома ѝ нямаше компютър – отбелязва Ник. – Нито в колата ѝ. Предполагам, че един сценарист би трябвало да има лаптоп, таблет или нещо подобно.

Директорът кимва:

– Логично е. Нещо друго?

– Бихме искали копие на сценария, върху който е работила – отговаря Мици. – Плюс вече заснетите кадри, ако имате такива.

– Не може ли да мине и без това?

– Няма как да знаем, докато не ги видим. Може да е загуба на време, но може да ни помогне да решим случая. Моля ви, просто ми осигурете копие от сценария.

Директорът въздъхва неохотно:

– Добре.

– И колегите ѝ – добавя Мици, сякаш ѝ е хрумнало между другото. – Трябва да разпитаме всеки, с когото е работила – режисьора и целия снимачен екип.