Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Вече никой от двамата не спи добре.

Повечето сутрини седят тук, хванати за ръце, облегнати на стената на скромната си къщичка, която Тевкър бе построил от груби греди, тръстика за покрива, сплетени клони и теракотена каша.

Все пак не могат да се оплачат.

Бяха се измъкнали.

Нещото, за което никога не говорят – сигурни са, че са се измъкнали.

Тетия обляга глава на рамото на мъжа си:

– Съвсем скоро ще седим тук с детето си и ще му показваме красотата на света.

Поставя ръката му на корема си, като се надява и той да почувства магията от ритането на бебето вътре.

Тевкър се усмихва. Но това не е изражение на развълнуван бъдещ баща. То е изражение на съпруг, който се опитва да бъде смел – който се тревожи, че нероденото дете може и да не е негово, а на мъжа, който я е изнасилил.

Тетия стиска ръката му.

– Виж, само боровете в свещената горичка са запазили зеления си цвят. Всичко друго е пламнало от огъня на боговете.

Той проследява погледа ѝ към дърветата и се опитва да потисне нарастващата си омраза към детето в утробата.

– Сезонните пожари прочистват земята за бъдещите посеви.

– Такова видение ли си имал, съпруже?

Той се усмихва:

– Това не е ясновидство, това е факт.

Тя го прегръща и замълчава. Мълчанието често е най-доброто за тях в тези дни. По някакъв начин то като че ли ги сплотява, лекува раните, за които не смеят да говорят.

Слънцето излива в долината златна светлина – сладкия сироп на една съвършена утрин. На склона на отсрещния хълм се появява тъмна сянка. Търкаля се като канара.

Тевкър я вижда първи. Вглежда се напрегнато. Примигва. Моли се да греши. Може би е голяма птица или дива котка, чиято черна сянка преминава по обагрената в сламеножълто земя.

Не греши.

Устата му пресъхва.

Тетия изпъва гръб, отмята дългата си черна коса от очите и се взира в ярката светлина.

От другата страна на хълма има само една къща. Само един човек, който би изпратил конник оттам толкова рано сутринта.

Тъмният силует расте. Спира в дъното на долината.

Тевкър знае, че конникът гледа тях. Готви се за тях.

Идва за тях.

Capitolo IV

Конникът в подножието на хълма е Ларт. Ларт Палача. Ларт – човекът, всяващ най-много страх в Атманта.

Има много причини да се боиш от тази планина от мускули, изпълняваща заповедите на господаря си – магистрата Песна. Първо, Ларт убива. Екзекутира хладнокръвно в името на местното правосъдие. Второ, изтезава, пак по заповед на господаря си. Трето, и може би най-плашещо, всяка зловеща задача от неговата работа му носи удоволствие.

Обзет от такива мисли, Тевкър се подчинява на мрачното нареждане на Ларт, оседлава коня си и тръгва с него. Младият нецвис се замисля и за магистрата Песна. Този човек е млад и мразен. Богатството му идва от наскоро разработените сребърни мини и древното изкуство на политическите интриги. Както всички политици и той не е такъв, какъвто изглежда. Външно е благороден човек, търговец и стълб на обществото. В действителност е продажен, развратен звяр, алчен за власт.

Влизат в оградената с каменни зидове градина на Песна и Ларт завежда Тевкър в огромна зала с под, покрит със странни млечнобели каменни плочи. Палачът го оставя с някакъв роб, толкова млад, че изглежда на сто луни от деня, когато ще му се наложи за първи път да се обръсне. Сърцето на Тевкър тупти тревожно, коленете му треперят. Толкова време след случилото се той е сигурен, че никой не е заподозрял нито него, нито Тетия за убийството в свещената горичка. Опитва се да се успокои, като оглежда разкоша, с който е заобиколен. Мебелите са изящно изработени от различни видове дърво, някои са избелени и покрити с дебели кожи, други са боядисани в червено и кафяво с извлеци от различни горски плодове и растения като брош. Покрай стените са подредени бронзови статуи в естествен размер, изобразяващи оратори, работници и роби. Стаята е оживена със стенописи на танцьорки, музиканти и гуляйджии. Във всеки ъгъл има огромни амфори, гледжосани в черно и изрисувани със златни орнаменти във формата на листа. Двама роби отварят голямата украсена с мрежа от дърворезби двойна врата и бързо влизат в залата. Сърцето на Тевкър се разтуптява двойно по-бързо. Робите се засуетяват да оправят кожите и възглавничките върху едно голямо дървено кресло с висока облегалка, където ще седне магистратът.

Песна влиза.

Той е висок и красив мъж и носи дълга тога от блестяща материя, непозната за Тевкър. Дрехата е закрепена на едното рамо с тока, напомняща стисната женска ръка. Краката му са обути в изящни кожени сандали със сребърни закопчалки.