Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Гумената топка, с която е запушена устата ѝ, се отпуска.

Избликва червен фонтан. После продължава да пръска по-слабо. Кръвожадната черна вода пие, докато в жертвата не остава и капка.

Той пуска главата ѝ и тя издумква глухо върху дървената платформа; после разопакова инструментите, които му трябват, за да завърши кървавия ритуал.

Коленичи и започва да се моли.

Това е доктрина, съхранена през вековете. Непоклатима вяра, предавана от уста на уста.

Той чува шепот в главата си. Надигащ се хор от гласове. Съвместни молитви на онези, които са живели и убивали преди него. Песнопенията на вярващите достигат своята кулминация, когато мъжът завършва церемонията.

Той увива лепкавото тяло на грешницата в черни найлони, пъха я под покривалото на гондолата и зачаква настъпването на нощта.

Най-сетне по дъските на хангара за лодки затрептяват ивици млечнобяла лунна светлина. Продължителна, мъртвешка празнота забучава в ушите му и засъсква в кръвта му.

Той я вдишва. Попива мрака. Чувства как той го променя.

Неосветената черна гондола се плъзва невидимо по градските канали към лагуната.

Това е началото на края.

Край, замислен шестстотин години преди раждането на Христа.

6

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

ВЕНЕЦИЯ

Улиците са студени, тъмни и пусти. Часът е малко след 5. Том е буден от час и се разхожда по величествените мостове на града. Местните казват, че най-добрият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш, и той почти го е постигнал. Единствената представа, която има за местоположението си, е, че върви на зигзаг към моста „Риалто“. Може би дългогодишният навик да става рано го е изкарал от леглото или пресичането на часови зони е разстроило биологичния му часовник. А може би причината да излезе толкова рано е това, че все още недоумява защо вчера не покани Тина (Дали това беше пълното ѝ име, или нещо по-дълго, например Кристина?) на още едно питие или може би на вечеря. Думите, които тогава го изоставиха като смутен тийнейджър, сега идват толкова лесно.

Той се навежда над парапета на едно мостче и се заглежда във водата. Мислите препускат през главата му. Всъщност какво очакваше да се получи от един кратък разговор с непозната жена в кафене?

Часът е подходящ, за да прочисти ума си и да разгледа града. Всички забележителности са запазени само за него, като частно посещение в музей. А Венеция несъмнено има смайващи експонати. Сто и петдесет канала, кръстосани от четиристотин моста. Сто и седемнайсет отделни островчета. Триста улички.

Том вдига глава. Чува някакъв шум.

Може би някой отива на работа. Първите зъбни колела на венецианското ежедневие се задвижват. Може би някой свещеник е тръгнал към църквата за сутрешната служба.

Той вдига ръце от студения железен парапет. Оглежда се. Шумът се чува отново – този път звучи повече като вик. Мъжки глас вика нещо на италиански.

Том се качва на най-високата точка на моста и се ослушва по-внимателно. Опитва се да се ориентира. Установява, че звукът идва точно пред него и малко надясно.

Изтичва от другата страна.

Улиците миришат на влажни камъни и гнили зеленчуци. Тук настилката е от павета и подметките му от гьон се пързалят по гладката им повърхност.

Пресича още две мостчета. Спира.

– Хей! Хей , има ли някой?

– Насам! Насам!

Том пак хуква. Може би още два моста надясно? Когато доближава гърбицата на втория, вижда възрастен мъж.

Бяла риза, бяла коса, намачкани тъмни панталони.

Коленичил е на ръба на водата, сякаш е паднал или се опитва да издърпа нещо от канала.

Вероятно малка лодка.

Може би чанта, която е изпуснал.

– Дръжте се, ще ви помогна.

Том се приближава бързо. Лицето на стареца е напрегнато. Пръстите му са побелели от стискане и дърпане.

Сега Том вижда какво държи.

За парапета е вързано корабно въже и старецът се опитва да издърпа нещо от водата.

– Не се напъвайте. Дайте на мен.

Старецът се дръпва назад. Чува се изплискване. Той удря кокалестия си гръб в паважа. Закрива лице с набръчканите си ръце и заплаква.

Том го потупва по рамото, стиска го успокоително, после отива при края на водата и поглежда в канала.

Изведнъж разбира шока на стареца.

На въжето е вързано голо, обезобразено тяло на млада жена.

ОСЕМ ЛУНИ ПО-КЪСНО

666 Г. ПР. ХР.

Capitolo III

АТМАНТА

Тевкър и Тетия седят един до друг пред колибата си и наблюдават есенната зора, която постепенно осветява красивия етруски хоризонт. Огненооранжево, бледо лимоновожълто и наситено черешовочервено обагрят далечните гори.