Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Том Шаман – енорийският свещеник , отец Томас Антъни Шаман – е виждал много трупове, но досега само ги е благославял, никога не е ставал причина за смъртта.

В далечината се чува вой на полицейска сирена и свирене на гуми зад ъгъла, виждат се мигащи бели и сини светлини. Линейката кара точно зад полицията, с по-слаба сирена като непохватно приближаващ се слон.

За Том всичко продължава като насън. Без звуци. Без емоции. Той кляка на тротоара и повръща.

На неоновата светлина кръвта по ръцете му изглежда черна. Черна като грях .

Полицейската кола спира.

Затръшват се врати. Пращят радиостанции. Полицаите заграждат местопроизшествието и шепнат помежду си.

Линейката най-сетне пристига и на тротоара изтраква количка.

Мислите на Том са другаде. В главата му всичко е объркано. Мъртвата старица на булевард „Алондра“; момичето, което не успя да спаси от изнасилване; бандитите, които уби; и онзи, който се измъкна. Всичко се смесва.

Един полицай му говори нещо. Помага му да се изправи. Той се чувства кух.

Сам.

Изгубен във вътрешния си ад.

Сякаш Бог току-що го е изоставил.

2

КОМПТЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Сутринта след нощта, в която си убил човек, е най-лошата сутрин, която можеш да си представиш.

Няма махмурлук, няма тежка нощ в казино, няма срамна секс авантюра, която дори да се доближава до начина, по който се чувстваш. В най-черния си ден Том Шаман седи по сив потник и къси панталони на края на тясното си легло. Чувства се като нищожество.

Не може да спи. Няма апетит. Няма желание да се моли.

Не е в състояние да прави каквото и да било.

Отдолу се чуват гласове. Икономката. Двамата свещеници, с които е съквартирант. Един служител от пресслужбата на епархията. Представител на полицията. Пият чай и кафе, обменят впечатления и съчувствие. Планират живота му, без да се интересуват от неговото мнение. Единствената добра новина, изглежда, е тази, че момичето е живо. Изплашено до смърт, но живо. Травмирано и в шок от изнасилването, но все пак живо.

Том вече даде показания в участъка. Пуснаха го, без да му повдигнат обвинения, но го предупредиха, че когато новината се разчуе, целият ад ще се отприщи.

И стана точно така.

Медийните демони изпълзяха от свърталищата си и вече дебнат около къщата му. Бродят на глутници около църквата и енорийската канцелария. Микробусите им са спрели край улицата, сателитните чинии се въртят, търсейки сигнал. Самият шум, който вдигат, е мъчение. Той запушва ушите си с ръце и се опитва да заглуши непрестанните звуци от звън на мобилни телефони, пращене на радиостанции и гласове на репортери, репетиращи какво ще кажат пред камерата.

Когато излизаше от участъка точно преди зазоряване, Том наивно мислеше, че може просто да се прибере вкъщи и да постави нещата под контрол. Да прецени дали Бог е създал ужасния сценарий от изминалата нощ като лично изпитание за него. Едно изнасилване и три смъртни случая – една крехка вдовица и две улични хлапета, изгубили правилния път. Жесток сценарий. Може би Бог знае, че във всяка трагедия, разиграваща се в Лос Анджелис, трябва да има холивудски съспенс.

А може би няма никакъв Бог!

Съмнението го разтърсва.

О, стига, Том, ти отдавна се съмняваш. Глад. Земетресения. Наводнения. Безброй невинни хора, умиращи от глад, удавени, затрупани живи. Не се прави, че тези „Божии дела“ не са разклащали вярата ти .

Някой чука на вратата. Открехва я. Отец Джон О’Хара пъха рунтавата си червена коса и луничавото си, шейсетгодишно лице през пролуката.

– Чудех се дали си заспал. Искаш ли да ти правя компания?

Том се усмихва:

– Не ми се спи. Засега.

– Да ти изпратя ли нещо за хапване? Може би яйца и топло кафе?

Отец Джон махва към чашата изстинало кафе до леглото.

– Още не, благодаря. Ще си взема един душ, ще се избръсна и ще се опитам да се свестя след минутка.

– Добре, давай – усмихва се одобрително отец Джон и затваря вратата след себе си.

Том поглежда часовника. Още няма 11, а вече му се иска денят да свършва. От 6 часа новинарските емисии от източния до западния бряг разказват за случилото се през нощта. Очите на цяла Америка са вперени в него и това не му харесва. Изобщо не му харесва. Той е срамежлив човек – добронамерен и силен, но се страхува, когато трябва да влезе в стая, пълна с непознати, и да се представи. Не е от хората, които обичат да дават интервюта по телевизията. Репортерите вече пъхат под вратата на църковната канцелария чекове и бележки с молби за ексклузивни интервюта, опитват се да купят всяка частица от него.