Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Това е всичко, което мога да направя в момента. Той има нужда от лекар.

— В самолета има лекар — промърмори Франк, после забеляза, че Шоу го гледа. — Доколкото те познавам, това ми се стори добра идея.

Шоу взе кутията и я подхвърли на Реджи.

— За лицето ти. Уолър те е ритнал лошо.

Тя набързо почисти лицето си, после се зае с ранената ръка на Доминик.

Изведнъж прозвуча сирена, която накара всички да се озърнат.

— Зад нас има полицейска кола — съобщи Уит, вторачен в страничното огледало на колата.

— По дяволите! — изруга Шоу. — Няма как да спрем и да им обясним какво става.

Той отново натисна газта и се съсредоточи в шофирането.

Десетина километра по-късно воят на сирената заглъхна далеч зад тях.

— Страхотен шофьор си — отбеляза Уит.

— Трябва да сме благодарни, че не разполагаха с нужните ресурси, за да блокират пътя пред нас. Тогава щях да стана страхотен затворник.

Най-сетне стигнаха до частната писта. До самолета беше паркиран лъскав черен рейнджроувър. Лекарят на борда на самолета почисти раната на Франк и намести костта на Доминик, като направи шина с две малки дървени летвички и много лейкопласт.

— Ще трябва да се гипсира, но тук нямам необходимите материали — каза лекарят.

Шоу помогна на Реджи да превърже лицето си, докато Уит мрачно наблюдаваше сцената от един ъгъл на луксозната кабина. Вторият пилот влезе при тях, за да докладва на Франк.

— Готови сме да излетим, когато наредите.

Франк бавно се изправи до седнало положение, като разтриваше мястото на ръката си, където лекарят му беше направил инжекция с болкоуспокоително.

— Няма да стане — обади се Уит.

Всички се обърнаха към него. Уит беше насочил пистолет към тях.

— Вие двамата можете да тръгвате — каза той на Шоу и Франк. — Но ние тримата ще вземем новата кола отвън и продължаваме.

— Това не е добра идея е каза Шоу.

— За нас е чудесна идея — отвърна рязко Уит. — Не знам кои сте и не искам да знам. Благодарим за помощта, но вие трябва да си вървите по вашия път, а ние — по нашия. Предлагам да се разделим като приятели.

— Никога няма да се измъкнете — каза Франк и се опита да стане, но Шоу го задържа с ръка.

— Всъщност мисля, че имаме доста добри шансове — отговори Уит.

— Ще ви трябва заложник — каза Шоу и посочи към Франк. — Защото без заложник нямате никакъв шанс срещу този човек. Той разполага с повече ресурси, отколкото можете да се справите. Но освен това не иска да ме загуби. Това ви дава известно предимство.

Уит го погледна скептично.

— Предлагаш да вземем теб за заложник? Няма да стане.

— Значи нямате никакви шансове — отсече Шоу.

Уит забоде показалец в гърдите му.

— Чупката.

Реджи пристъпи между Уит и Шоу.

— Той е прав, Уит.

— Не мисля да вземаме гаджето ти с нас само защото…

Шоу отмести Реджи, пристъпи към Уит и го прекъсна:

— Дори не можахте да разузнаете мястото както трябва. Оставихте се да попаднете в засада и всички щяхте да сте мъртви, ако не бях аз. Ти сам го каза. Сега трябва да се измъкнем от страната. Без самолет ще се наложи да го направим по друг начин. Аз мога да се справя, защото съм го правил стотици пъти. А вие можете ли?

Уит несигурно погледна към Реджи.

— Той е прав, Уит — обади се Доминик. — Не сме подготвени за това.

Уит продължи да се тресе от гняв още няколко секунди. После каза:

— Добре, но ако се опиташ да ни скроиш някой номер…

— Да, разбрано — прекъсна го Шоу и го избута встрани, за да излезе от самолета.

— Шоу! — извика Франк. — Не можеш да направиш това! Дори не знаеш кои са тези!

— Ще поддържам връзка, Франк. Надявам се да се оправиш бързо.

Той слезе от самолета и останалите го последваха.

Докато се качваха в рейнджроувъра, Уит се обърна към Шоу.

— Ей, а ти как изобщо се измъкна?

— С помощта на едно тоалетно казанче, малко вода и здраво бачкане. Между другото можеш да се обадиш на някого, за да свести вашия човек и да го развърже.

— Дявол да го вземе! — възкликна Уит, силно впечатлен.

Вилата на Фьодор Кукин беше празна. Пред нея нямаше джипове, прозорците не бяха отворени, никой не пушеше пури в задния двор. Багажът беше опакован, ранените мъже бяха прибрани и всички заминаха. След едно телефонно обаждане частният му реактивен самолет го очакваше, но не на гражданското летище в Авиньон, а на една корпоративна писта. Сега той гледаше надолу към френския пейзаж от шест хиляди метра височина, докато самолетът се издигаше през пластовете от спокойни въздушни маси, за да достигне планираната за полета височина.