Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Веднъж му се стори, че Уолър поглежда в неговата посока, докато беше застанал на открито пред щанд за кожени якета, но после той отмести поглед и насочи спътничката си в друга посока. Шоу видя как й купи една ръчно изработена огърлица и я сложи на шията й, като леко докосваше кожата й с върховете на пръстите си. Двайсет минути по-късно, когато кошницата й вече беше пълна, двамата — следвани от мълчаливите си пазачи — бавно се върнаха обратно до съседните си вили и оставиха Шоу да проведе един бърз анализ, който не доведе до нищо полезно.

Той забърза обратно към хотела и се обади на Франк.

— Младата дама си играе с огъня и може да се опари — каза Шоу. — Трябва да намерим начин да я предпазим от този човек.

— Чакай малко, Шоу. Мисля си, че вече водихме този разговор. Не сме те изпратили в Прованс, за да охраняваш някаква богата американска мацка. Единствената ти задача е да докараш Уолър.

— Не можем просто да го оставим да…

— Какво? Да посегне на честта й? — Франк се изкикоти. — Бива си те.

Шоу седна на леглото и потърка палеца си в показалеца толкова силно, че се чу скърцащ звук.

— Той може да я убие. Или да я отвлече и да я принуди да проституира.

— Да бе, да. Ще убие или ще отвлече богатата млада американка, отседнала в съседната вила, така че полицията да дойде и да започне разследването от него? Не ми се вярва. Пък и защо му е тя, след като може да се снабди с неограничен брой четиринайсетгодишни сираци от Азия, с които да си върти бизнеса? Той е на почивка. Току-що е разбрал, че в съседната вила има готина мацка, която обича да плува гола. Сигурно просто иска да спи с нея.

— И това не те притеснява?

— Не е моя работа. Не мислиш ли по същия начин?

Шоу се поколеба. Не знаеше какво точно да мисли. Всъщност може би знаеше, но не искаше да го казва на глас, поне пред Франк.

— Ами ако тя прецака операцията?

— Как?

— Не знам. Но какво ще кажеш да се откажем още сега?

— Ти луд ли си? — излая Франк. — Ако не го хванем този път, може да не се появи отново, докато Лондон или Ню Йорк не гръмнат с ядрена гъба! Концентрирай се върху операцията, Шоу, и забрави всички останали глупости.

Шоу затвори телефона и тихо изръмжа. — Зарече се, щом приключи със задачата, никога повече да стъпва във Франция.

Реджи се наведе, за да снима една пчела, кацнала върху стрък лавандула. После се изправи, прибра фотоапарата в задния джоб на белите си джинси и продължи към абатството „Сенанк“. Основано през дванайсети век от цистериански монаси, то се намираше на около трийсет километра от Горд и до него се стигаше по виещо се планинско шосе, което се водеше с две платна, но на практика беше широко колкото за една кола.

Тя се приближи до древната постройка, където векове наред се бяха изучавали тънкостите на вярата. Сега в нея се помещаваха параклис, книжарница, магазин за сувенири и пространство, в което можеха да се провеждат различни събития. Тук все още живееха и монаси, които произвеждаха най-различни неща за продан, включително мед и ликьор. Земите наоколо бяха покрити с лавандуловите ливади, с които Прованс беше най-прочут, макар че на идване Реджи беше минала и покрай не по-малко впечатляващи поля от слънчогледи. Във всеки случай тя не беше дошла до абатството, за да се любува на растителността. Имаше среща. Беше избрала това място най-вече защото беше невъзможно някой да я проследи до тук. Това беше единственото предимство на смъртоносно тесните шосета.

Тя тръгна заедно с една туристическа група, но се отдели в посока на магазина за сувенири, когато те завиха към параклиса. В магазина беше горещо, а на тавана пърпореше един-единствен вентилатор, който успяваше само да размести топлите пластове застоял въздух. Във фоайето имаше машина за кока-кола и капучино. Реджи спря до един щанд, на който бяха изложени големи фотографски албуми за Прованс. На кориците на много от тях, естествено, имаше лавандулови поля.

Докато разлистваше една книга за историята на абатството, мобилният й телефон избръмча. Тя провери текстовото съобщение, което гласеше: „на шест часа“. Реджи остави книгата, взе друга и небрежно се обърна.

Уит стоеше зад нея и разглеждаше една малка дърворезба, изобразяваща абатството, която струваше петнайсет евро. Беше с бейзболна шапка, тъмни очила, износени джинси, едноседмична брада и слушалки на айпод в ушите. Той остави сувенира и излезе навън. Реджи изчака една минута, после си купи книгата, която разглеждаше, и го последва.