Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Той погледна осветения циферблат на часовника си. Беше лято и на толкова северна географска ширина нощта нямаше да продължи повече от шест часа. Кукин очакваше всичко да е свършило дотогава. Останките им щяха да бъдат откарани до океана, където щяха да завържат тежести за тях и да ги спуснат на дъното. Никой повече нямаше да ги види — с изключение на рибите, които щяха да се нахранят с тях.

Той отново вдигна пушката до рамото си, за да погледне през визьорния кръст, който повечето хора наричаха просто „мушка“. Години наред беше използвал мушка от типа СВД, предпочитана от руските снайперисти. Преди две години обаче беше успял да се снабди с УОБП (усъвършенстван оптичен боен прицел), широко използван в американската армия. Прицелът беше с осветена телескопична рефлексна оптика. Стрелецът не затваряше едното си око, когато го използваше, защото човешкият мозък автоматично пренасяше картината от водещото око зад окуляра към другата ретина. Това осигуряваше нормално възприемане на дълбочината и пълен визуален обхват. Звучеше излишно сложно, но в резултат Кукин вече беше в състояние да прехваща и унищожава целите си много по-бързо. А тъй като в момента имаше четири цели, които трябваше да прехване и унищожи, няколко спечелени секунди щяха да бъдат безценни на бойното поле.

Кукин носеше оръжие, което щеше да убие с един изстрел всичко, улучено с него. Но той не искаше това. Сега най-важното беше да не бърза. Ключът към този лов беше избирането на най-подходящия момент за всяко действие. Имаше пълното право да изпитва гняв — да бъде бесен на хората, които бяха направили всичко по силите си, за да го убият. Но той беше твърде коварен, за да позволи на емоциите си да го надвият. Когато чувствата надделяваха над ума, човек почти винаги губеше битката. Не, той щеше да остави на уменията и разума да водят този лов. Чувството — на радост — щеше да дойде по-късно, когато всичко свършеше и още четири души бяха загинали от неговата ръка.

След като поеха в обратна посока и заобиколиха маршрута, по който се бяха придвижвали досега, Шоу и останалите успяха да се върнат до къщата. Беше тъмна. За пръв път бяха чули кучешки лай преди почти цял час, но оттогава бяха престанали да го чуват. Реджи беше паднала в един дълбок скален процеп, оставен от някой глетчер, но бяха успели да я измъкнат. Райс беше изтощен, така че през последните един-два километра се беше налагало Шоу да му помага.

Четиримата се вторачиха в тъмнината. Пред къщата нямаше паркирани пикапи.

— Мислите ли, че всички са навън и помагат на Кукин да ни открие? — прошепна Реджи.

— Този тип е бил в КГБ — отговори Шоу. — Би било налудничаво да не остави охрана в тила си.

— Тогава какво ще правим?

— Ще използваме елемента на изненадата. Това е всичко, с което разполагаме. Трябва да се снабдим с някакви оръжия.

— Само това ли? — попита Реджи. — Ами твоята приятелка?

— Ако е тук, ще я вземем — каза той и се обърна към Уит. — Ти поеми задния вход. Аз ще се приближа отпред. Ако видиш някого, свирни тихо.

— Така ще се издадем — възрази Реджи.

— А какво друго можем да направим? — попита рязко Шоу. — Забравих си радиостанцията при картечницата.

— Няма друг начин — съгласи се Уит.

— Ами ние? — попита Реджи, като посочи себе си и Райс.

— Ако всичко отиде по дяволите, изчезвайте. Тръгнете към водата и се опитайте да привлечете вниманието на някой кораб от брега.

Реджи не изглеждаше много доволна от това, но си замълча. Беше ясно, че не й допада Шоу да им нарежда, но той очевидно имаше повече опит от нея. Уит също беше започнал да му се подчинява.

Няколко минути по-късно Шоу стигна до входа на къщата и надникна през стъклото на прозореца. После замръзна, когато я видя. Кейти Джеймс беше здраво завързана на един стол. Сякаш дремеше. Той пробва бравата. Беше заключено. Това не го изненада. Изненада го Уит, който пропълзя по корем в стаята. Той забеляза Шоу до прозореца, надигна се, прекоси приведен стаята и му отвори вратата.

— Влязох през един прозорец — обясни той. — Къщата изглежда празна.

Двамата бързо събудиха Кейти и я развързаха.

— Къде са всички, по дяволите? — попита Шоу, след като се прегърнаха набързо, но силно.

— Сигурно всички са навън и ви търсят. Имаха и кучета.

— Да, чухме ги.

Уит се озърна напрегнато.

— Къде е тялото на Доминик?

— Отнесоха го. Не знам къде. Съжалявам.

— Да, добре — каза Уит.

— Според мен той не е очаквал да се върнете и да ги заобиколите — продължи тя.