А. Дийн - Изчезналата Библиотека

Наблюдаваха Мич Форестър от месеци. Друг приятел, Кол, беше прикрепен към вицепрезидента и с лекота бе успял да заеме място в професионалното обкръжение на двамата мъже. Беше направил щателно проучване. Навиците на Форестър в края на работния ден се повтаряха като часовник: нямаше кола и вместо да вземе метро или автобус, предпочиташе да извърви пеш четиринайсетте пресечки от офиса до апартамента си. Джейсън предполагаше, че и това се дължи на суетност - желание да поддържа форма, както и да бъде забелязан от колкото се може повече хора.

Както всеки ден, и днес Форестър се отправи на обичайната си разходка през Вашингтон, като бавно закрачи от политическия район на Капитолийския хълм към изискания квартал на север от Вашингтон Съркъл Парк, където бе наел апартамент в ефектна сграда на Нюпорт Плейс - жилище, което очевидно струваше много повече, отколкото можеше да си позволи един помощник на виден политик. Значи семейството му беше богато.

Джейсън постепенно скъси разстоянието между себе си и Форестър, докато продължаваха да се отдалечават от сърцето на Вашингтон с рутинните му патрули от агенти под прикритие и рояците охранителни камери. В жилищните райони вероятността да го забележат как преследва жертвата си е далеч по -малка и с приближаването към блока на Форестър Джейсън си позволи да остави между себе си и политическото парвеню само ня-колко метра. А после, когато Форестър спря пред вратата и извади картата си за входа, Джейсън съвсем съкрати разстоянието.

- Извинете - каза той и с лекота влезе в ролята на обитател, останал заключен пред входа. - Не мога да повярвам. Забравил съм си ключа. Ще може ли да ме пуснете да вляза? Жена ми е на работа, а телефонът ми е в апартамента - в задънена улица съм!

Идеално играеше ролята на раздразнен, но приятелски настроен съсед.

Мич погледна към непознатия. Джейсън забеляза краткото му колебание - предвидима реакция предвид факта, че преди не го е виждал в комплекса, - но разчиташе, че Форестър не познава голяма част от живущите в сградата. Освен това вярваше в способността си да се превъплъти в образа на объркания обитател.

- Няма проблем - отговори най- накрая Форестър.

- Много ви благодаря - грейна в облекчена усмивка Джейсън Остави Мич да задържи отворена стъклената врата, а после тръгна към асансьора. Форестър живееше на четвъртия етаж и Джейсън знаеше, че и той ще тръгне нататък.

- На шестия етаж съм - каза той, натисна бутона и вратата незабавно се отвори. - След

вас.

Мич влезе в асансьора, натисна 4 на таблото от дясната си страна, а после и 6 като още една дребна услуга към новооткрития си съсед.

Докато вратата се затваряше, Мич почувства как ножът се забива в гърба му. Усещането как десетсантиметровото острие пронизва кожата и се плъзва между ребрата му бе толкова странно, че отначало не разбра какво се случва и се опита да се обърне към другия мъж. Джейсън извади свободната си ръка и сграбчи Форестър за рамото, за да му попречи да помръдне.

- Слушай много внимателно - каза той с тих, но смразяващо твърд и овладян глас. - В момента този нож е забит в бъбрека ти. Докато острието е вътре, ще останеш жив. В мига, в който го извадя, ти остават трийсет секунди, преди да изкървиш до смърт.

Мич веднага изпита ужас, примесен с объркване.

- Какво? Не раз...

- Не задавай въпроси - прекъсна го Джейсън. - Просто прави каквото ти казвам, и може да си тръгна и да оставя ножа тук, в гърба ти, за да те зашият в някоя болница. Ясно ли е?

Мич никога не бе изпитвал такъв ужас и докато болката от забитото острие пронизваше тялото му, съумя единствено да изсумти в знак на съгласие.

- Добре - изрече спокойно Джейсън и натисна на таблото бутон, за да спре асансьора между етажите. - Сега искам да споделиш всичко, което знаеш за малкия заговор на вицепрезидента.

Минесота -10.40 ч. централно стандартно време

Емили влезе в кабинета си, затвори вратата и пусна щорите на прозореца към общата стая от другата страна. Не беше сигурна защо, но чувстваше, че трябва да остане сама, далеч от погледите на колегите и студентите си.

Втората страница от факса на Майкъл продължаваше да я обърква. Приличаше на сбор от улики - но улики за какво? И в кой момент от сутринта се бе превърнала в героиня от криминален роман, в който е напълно нормално да получиш писмо с улики?

Трябваше отново да говори с Майкъл сега, когато държеше съдържанието на плика, който бе получил той. Обзета от нервност, извади блекбърито си и натисна номера му от своите контакти.