Глен Купър - Книга на душите

Изабел бавно превеждаше писмото на абата до късно през нощта, под акомпанимента на пращящия и пукащ огън. Уил слушаше безстрастно, а липсващите парчета от историята на Библиотеката заставаха по местата си. Не беше шокиран, въпреки фантастичното съдържание на писмото. Знаеше, че Библиотеката съществува — тя беше факт и самото й съществуване предполагаше фантастично обяснение. Сега разполагаше с такова и то не бе по-причудливо от всяко друго, което му бе хрумвало, откакто Марк Шакълтън бе хвърлил бомбата.

Докато Изабел четеше, Уил се опита да си представи Октавус и потомството му — бледи хърбави писари, прекарали целия си живот наведени над пергамента в помещение, което едва ли е било по-осветено от голямата зала на това имение. Запита се дали са имали някаква представа какво създават? Или защо? Заразглежда лицето на Изабел, като се чудеше какво ли си мисли и какво ще й каже той, след като четенето завърши. Беше се приготвил за големия момент — щеше ли да разбере какво означава 2027 г.? Тя прочете последното изречение:

— „На дванадесетгодишна възраст тя бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.“ — Изабел вдигна глава и премигна със сухите си очи.

— Какво има? — попита той. — Защо спря?

— Това е.

— Как така „това е“?

— Няма повече! — обезкуражено отвърна тя.

Уил изруга.

— Другите улики. Карат ни да търсим останалото.

— Нашата книга — простичко рече тя. — От Библиотеката е, нали?

Помисли си да отрече, но какъв беше смисълът? За добро или лошо, тя също бе станала вътрешен човек. Затова отговори с кимване.

Изабел остави писмото и се изправи.

— Имам нужда от едно питие.

В един от бюфетите имаше барче. Уил чу звъна на бутилките и се загледа как гърбът й се извива грациозно като музикален ключ. Когато тя се обърна към него, в ръката й имаше бутилка уиски.

— Искаш ли?

Не беше неговата марка, но въпреки това почти усещаше топлото, меко парене. Беше издържал много време без него и се гордееше с това. Беше му се отразило добре и на него, и на семейството му, място за спор нямаше. Голямата зала бе замъглена от пушека от камината. Без прозорци и откъсната от останалия свят, тя бе същински изолатор. Уил бе уморен от преживяното и отпаднал от полета, чувстваше се малко зле в непознатата обстановка. А от сенките прекрасна млада жена размахваше бутилка уиски.

— Да. Защо не?

Половин час по-късно бутилката бе наполовина празна. И двамата го пиеха чисто. Уил се наслаждаваше на всяка отпиване, на всяка глътка и вървящото с нея удоволствие от свалянето на забраната.

Изабел започна да го натиска за отговори. Беше добра в разпитите, трябваше да й го признае. Но не смяташе да се предаде просто така. Тя трябваше да се потруди, да зададе правилните въпроси, да се досети за премълчаното. Да умолява. Да придумва. Да заплашва. Беше подготвен: „И какво стана? В това трябва да има още нещо. Какво си мислеше? Моля, продължавай, спестяваш нещо. Уил, ако не ми кажеш всичко, няма да ти помогна с останалата част от стихотворението.“

Осъзна, че поема риск, като отваря палатката и я пуска вътре. Беше опасно и за него, и за нея, но, по дяволите, тя вече знаеше повече за произхода на библиотеката от когото и да било в Невада или Вашингтон. Затова я накара да се закълне, че ще пази тайна — от онези тържествени клетви, които се дават с пълна чаша в ръка. После й разказа за пощенските картички. За „убийствата“. За случая „Апокалипсис“. За това как убийствата не си пасвали. За отчаянието. За партньора си, неговата бъдеща съпруга. За пробива, насочил вниманието му към човек, когото познаваше, съквартирант от колежа, жалък компютърен гений, работещ дълбоко под земята в тайна правителствена база в Зона 51. За Библиотеката. За събирането на данни от правителството. За финансовите машинации на Шакълтън със застрахователната компания „Дезърт Лайф“. За наблюдателите. За това как се превърна в беглец. Разказа й последното действие, изиграно в хотелския апартамент в Лос Анжелис, при което Шакълтън остана с куршум в мозъка. За скритата база данни. За сделката му с федералните. За Хенри Спенс. За 2027 г.

Приключи. Беше й казал всичко. Огънят догаряше и помещението бе станало още по-тъмно.

— Твърде много е, за да го поема цялото — каза тя след дълго мълчание. После си сипа още един пръст уиски и смотолеви: — Това е лимитът ми. Твоят какъв е?

Уил взе бутилката и си наля.