Глен Купър - Книга на душите

— Не си спомням.

Помещението се движеше; чувстваше се като плавей по вълничките на езеро. Беше изгубил тренинг, но можеше да свикне отново със сериозното пиене, няма проблем. Чувстваше се добре и искаше усещането да продължи. Можеше да се сети и за по-лоши моменти на напиване.

— Когато бях малка — поде тя малко отнесено, — често вземах книгата от библиотеката, лягах точно тук пред огъня и си играех с нея. Винаги съм знаела, че в нея има нещо специално. Нещо вълшебно. Всички тези имена, дати и непознати езици. Объркват те, не дават покой на ума ти.

— Именно.

— Преборил ли си се с това? Искам да кажа, след като си живял известно време с това знание?

— Може би на интелектуално ниво. Иначе не зная.

Тя замълча, после заяви категорично, почти предизвикателно:

— Не го намирам за плашещо.

Не му се удаде възможност да отговори, тъй като тя побърза да завърши мисълта си.

— Да знаеш, че денят на смъртта ти е предопределен. В известен смисъл това е успокояващо. Цялото това тичане, безпокойството за бъдещето. Какво да ядем, какво да пием, какви предпазни средства да използваме в колите си — всички тези неща са доведени до крайност. Може би е много по-добре просто да си живеем живота и да престанем да се тревожим.

Той й се усмихна.

— На колко години каза, че си?

Тя сбърчи чело, сякаш му казваше да не се държи снизходително с нея.

— Винаги съм имала разногласия с родителите си, защото не приемам на сериозно религията. Кантуел е прочута стара католическа фамилия. Харесваше ми латинският, но ритуалите и церемониите винаги са ми се стрували изключително неуместни. Може би на сутринта ще размисля. — Изабел разтърка очи. — Доста съм уморена, така че ти сигурно съвсем си грохнал.

— Малко сън няма да ми се отрази зле. — Уил допи питието си. И предвид прясно създадената връзка помежду им се почувства достатъчно удобно, за да попита: — Нещо против да взема бутилката със себе си?

В Ню Йорк бе време Филип да си ляга. След като го изкъпа, Нанси легна и положи на мека кърпа детето до себе си, напудрено, с чисти пелени. Филип спокойно си играеше с плюшената си играчка, мачкаше я, пъхаше мечешката муцунка в устата си. Нанси отвори телефона си и препрочете последното съобщение на Уил. Пристигнах без проблеми. Скоро се връщам. Обичам те. Въздъхна и написа отговор. После погъделичка мекото кръгло коремче на Филип, от което той се закиска, и го целуна по бузите.

Дългият коридор на горния етаж се люлееше като висящ мост в джунгла. Беше приятно, свободно усещане и Уил се чувстваше някак лек, сякаш законът за гравитацията всеки момент ще бъде отменен. Внимателно следваше Изабел, която вървеше на пръсти, за да не събуди дядо си. Не беше сигурен, но тя май също бе под влиянието на демона — лъкатушеше около невидими препятствия, а малко по-нататък по коридора забърса стената с рамо. Отвори спалнята му с претенциозен жест.

— Ето те и теб.

— Ето ме и мен.

Беше тъмно и лунният сърп, който светеше през дантелените завеси, превръщаше мебелите в черни и сиви сенки.

— Никога няма да намериш ключа за лампата — каза тя.

Той я последва в стаята, загледан в стройния й силует на фона на прозореца. В мозъка му заработиха заспали вериги — онези, свързани с пиячка и жени. Чу се да казва:

— Не е нужно да палиш лампата.

Знаеше, че това е достатъчно. Беше усетил, че желанието й се е разпалило от алкохола, вълнението от откритието, от провинциалната изолация.

После се озоваха на леглото. Дрехите бяха захвърлени по онзи незабравим начин, характерен за първия път. Прохладната суха плът стана топла и влажна. Тежката рамка на леглото заскърца и високият звук беше контрапункт на пъшкането им. Уил не беше сигурен колко време продължи всичко и дали се представяше добре. Знаеше само, че му харесва.

Когато свършиха, в стаята се възцари пълна тишина. Накрая тя каза:

— Не го очаквах. — И добави: — Донесе ли бутилката?

Уискито беше оставено на безопасно място на пода до леглото.

— Нямам чаша.

— Няма значение. — Тя отпи от бутилката, подаде му я и той направи същото.

Главата му се въртеше.

— Виж, аз…

Изабел вече бе седнала в леглото, опипваше в тъмното за нещата си, бързо се извини, когато ръката й закачи гениталиите му, докато търсеше гащетата си.

— По кое време да те събудя? — попита го тя.

Уил беше изненадан. Не бе свикнал да бъде глезен след края на случайния секс.

— По което ти е удобно — отвърна. — Но да не е твърде късно.