Глен Купър - Книга на душите

— Ще закусим хубаво, след което ще продължим. Не мога да намеря другия си чорап. Мога ли сега да запаля лампата?

Уил затвори очи, за да ги предпази от ярката светлина, усети лека целувка по устните си и замижа към нея, докато си тръгваше — гола, свила дрехите си на топка под мишницата. После вратата се затвори и той остана сам.

Извади телефона си от джоба на панталона. Малката червена светлинка примигваше — беше получил съобщение. Отвори го и го прочете.

Вече не съм ти сърдита. Липсваш ми. И на Фили. Прочетох стихотворението. Невероятно. Обади ми се.

Издиша шумно и едва тогава осъзна, че е затаил дъх за прекалено дълго време. Имаше нещо отвратително в това да й отговори, докато лежи гол и потен от друга жена. Замисли се за момент, после метна телефона на леглото и отпи още една глътка уиски.

Краят на студения фронт се ознаменува със силни ледени пориви на вятъра през задната градина. Монокулярът за нощно виждане се подаваше през мокрите клони на избуялите рододендрони. Прозорецът сияеше ярко през него.

Когато Уил стана да отиде до банята, Декорсо видя голото му тяло да минава покрай прозореца. Виждаше го за пръв път от часове; беше сигурен, че е в къщата, но въпреки това се почувства по-уверен, че целта му е налице и под отчет. Минута по-рано, когато стаята бе тъмна, бе зърнал за миг гол женски задник, божествено зелен в оптиката. Пайпър определено прекарваше нощта по-добре от него.

Очертаваше се дълго и студено чакане до сутринта, но Декорсо бе твърдо решен да прави онова, което правят наблюдателите.

1334 г.

Остров Уайт

Феликс водеше молитвата на първия час. Тя бе най-кратката служба за деня и абатът бе благодарен за това; беше ужасно изтощен и главата му отново пулсираше болезнено. Катедралата бе пълна с братя и сестри, които надлежно отговаряха, като възвисяваха гласове в молитвена песен, сладка като песните на пойните птички, накацали по покрива на църквата и призоваващи другите по дъбовете наоколо. Бе от онези редки периоди в годината, когато атмосферата в катедралата бе наистина райска, нито твърде студена, нито прекалено топла. Помисли си, че би било жалко да напусне този свят в самия разгар на лятото.

Със здравото си око забеляза, че монасите се споглеждат крадешком от скамейките. Той бе техен отец и те се безпокояха за него, както и за самите себе си. Смъртта на абата винаги бе време на безпокойство. Новият абат неизбежно внасяше нещо различно и променяше ритъма на манастирския живот. След всички тези години те бяха свикнали с него. Може би, помисли си той, дори го обичаха. Несигурността се подхранваше допълнително и от обстоятелството, че не беше ясно кой ще бъде приемникът. Приорът му Пол бе твърде млад, за да бъде издигнат от епископа, а други кандидати в абатството нямаше. Това означаваше, че ще дойде външен човек. Заради братята и сестрите Феликс трябваше да се опита да живее колкото се може по-дълго, но той много добре знаеше, че Божият план е начертан и не може да се промени.

Затърси посетителя си от височината на украсения амвон, но не успя да открие Лука в катедралата. Не беше много изненадан.

Докато обичайният за тази молитва псалм 116 приближаваше края си, Феликс внезапно се изпълни с радостното проникновение, че Лука беше пристигнал точно тогава, когато завърши писмото си. Нямаше съмнение, че това бе дело на провидението. Господ бе чул молбите му и му бе дал отговор. За да Го възхвали, Феликс реши да включи в службата и един от любимите си стари химни, древният lam Lucis Orto Sidere , „Ето светлина изгрява“, създадена преди векове, по времето на Бенедикт Нурсийски, благословения духовен основател на техния орден.

Богомолците изглежда се оживиха от химна. Високите гласове на младите монахини звучаха омайващо в отекващата катедрала.

В края на службата Феликс се чувстваше подмладен и макар да виждаше двойно и окото да го болеше, почти не забелязваше мъките си. След като излезе от църквата, повика брат Виктор и заръча на младия монах да доведе нощния посетител в покоите му.