Глен Купър - Книга на душите

Годините минавали и момчето Октавус станало мъж, чиято едничка цел така и не се променила. Нощ и ден се трудил той, и натрупал малка, но увеличаваща се библиотека книги, които съдържали предсказани имена, раждания и смърт. През цялото време Октавус изобщо не общувал с останалите братя и за всички нужди на тялото му се грижел Орденът на имената, който защитавал него и делото му. Един съдбовен ден Октавус бил обладан от животинска страст, насилил една послушница и момичето заченало и износило детето му. То било момче със същите странни черти като баща си. Било наречено Примус, имало зелени очи и рижава коса, и също като Октавус било нямо като дънер.

След време се оказало, че има същите способности като баща си. Където доскоро бил само един, сега били двама, седнали един до друг и пишещи имената на живите и мъртвите.

Горчивият чай смекчаваше болката и му позволи да чете по-бързо и да завърши частта, която бе написал предишната нощ.

Дните се натрупали в години, годините — в десетилетия, десетилетията — във векове. Писари се раждали и писари умирали, и пазителите им от Ордена на имената също идвали на този свят и заминавали за другия, като през цялото време осигурявали женски съсъди за потомството им. Библиотеката станала невъобразимо голяма и Орденът се погрижил за запазването на светите книги, като изкопал огромни подземия, за да държат библиотеката скрита и в безопасност, а костите на мъртвите писари били погребвани в свещени катакомби.

Дълги години, мили Боже, аз бях смирен приор на Вектис, верен слуга на великия абат Болдуин и всеотдаен член на Ордена на имената. Признавам мили Боже, че не ми доставяше удоволствие да водя млади сестри, за да бъдат използвани за нуждите, които се изискваха, но изпълнявах призванието си с любов към Теб и с увереността, че Твоята библиотека трябва да се запази и Твоите бъдещи деца да бъдат вписани в нея.

Отдавна съм изгубил бройката на всички неми деца, появили се на този свят, които щяха да пораснат и да заемат местата си в Залата на писарите с перо в ръка, рамо до рамо със събратята си. Но не мога да забравя деня, в който като млад монах видях как една от избраните сестри роди не момче, а момиче. Бях чувал, че и в миналото се е случвало това рядко събитие, но никога през живота си не бях виждал да се ражда момиче. Гледах как това нямо зеленооко създание с рижава коса расте, но за разлика от братята си тя не разви дарбата да пише. На дванадесетгодишна възраст бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.

Остана доволен от прочетеното дотук и беше готов да завърши спомените си. Потопи перото в мастилото, продължи разказа с красивия си почерк и написа последните страници толкова бързо, колкото бе в състояние. Трудът му бе завършен.

Остави перото и се заслуша в песента на щурците и крясъците на чайките, докато мастилото изсъхне. През прозореца видя как чернотата на нощта отстъпва пред пълзящата сивота на утрото. Камбаната на катедралата скоро щеше да зазвъни и трябваше да събере цялата си сила, за да поведе паството си през молитвите на първия час. Може би нямаше да е зле да полегне за малко. Въпреки неразположението си се чувстваше по-леко, сякаш от плещите му е паднал тежък товар, и приветства възможността да затвори очи и да се наслади на кратък отдих без сънища.

Докато ставаше, камбаната зазвъня. Феликс въздъхна. Работата бе продължила по-дълго, отколкото си беше представял. Трябваше да се подготви за литургията.

На вратата му енергично се почука.

— Влез! — извика той.

Беше брат Виктор, който отговаряше за приюта. Младият мъж рядко посещаваше къщата на абата.

— Отче, моля за извинение. Чаках да забие камбаната.

— Какво има, синко?

— Един пътник дойде при портата през нощта.

— Даде ли му подслон?

— Да, отче.

— Тогава защо трябва да ми го съобщаваш?

— Името му е Лука. Помоли ме да ти донеса това. — Виктор извади навит лист пергамент, завързан с връв. Феликс го взе, разви свитъка и го изглади с длани.

Лицето му побеля. Виктор трябваше да подхване стария монах под мишниците, за да го задържи на крака.

На листа имаше един-единствен ред и дата — 9 февруари 2027 г.

Беше късно и в голямата зала цареше тишина. Лорд Кантуел се бе мъчил да следи методичното четене на внучката си, но накрая слабият слух, възрастта и брендито надделяха и той се затътри към леглото си с молба да му разкажат на сутринта, на свежа глава.