Глен Купър - Книга на душите

След смъртта на Болдуин преди години епископът на Дорчестър бе избрал за абат на Вектис Феликс, който по онова време беше приор. Феликс се молеше усърдно за напътствия. Може би трябваше да се въздържа от привилегиите на положението си и да предпочете скромно управление, да спи в монашеска килия като останалите братя, да се придържа към скромните си навици, да се храни заедно с всички. Но дали това нямаше да опетни паметта на неговия наставник и изповедник? Дали нямаше да изкара Болдуин развратник? Преклони се пред силата на паметта на наставника си, както се прекланяше пред силата му приживе. Като верен слуга, той винаги бе изпълнявал заръките на Болдуин, дори да имаше своите опасения. Какво щеше да се случи, ако беше подложил на съмнение решението му да разтури Ордена на имената? Дали днес нещата щяха да са различни, ако не беше запалил със собствената си ръка наръча сено, който бе погълнал библиотеката преди почти четиридесет години?

Чувстваше се твърде зле, за да коленичи, затова сведе пулсиращата си глава и тихо се замоли на глас.

Бретонският му акцент бе груб и дрезгав, както когато беше момче. Самата молитва, Псалм 42, дойде спонтанно и едва не го изненада:

Et introibo ad altare Dei ad Deum qui laetificat iuventutem meam.

И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие, и на гусли ще те славя, Боже, Боже мой 3 3 Псал. 42:4 — Б.ред. .

Gloria Patri, et Filio, et Spiritui Sancto. Sicuit erat in principo, et nunc, et semper, et in saecula saeculorum. Amen.

Слава на Отца и Сина, и Светия Дух, въздаваме слава и сега, и всякога, и во веки веков. Амин.

Сви устни от иронията на молитвата.

Свят без край.

Някога брадата му бе гъста и черна като бузата на глиган. Беше мускулест и як, способен да се справя неуморно с несгодите на монашеския живот, оскъдната храна, студените морски ветрове, които смразяваха костите, тежкия труд, който пречупваше тялото, но поддържаше общността, краткия сън между каноничните часове, които отмерваха нощ и ден с общи молитви. Сега брадата му бе рехава, с мръсно-белия цвят на гърдите на чайка, бузите му бяха хлътнали. Великолепните мускули се бяха стопили, а кожата му бе суха като пергамент, покрита със струпеи и така го сърбеше, че го разсейваше от молитвата и медитирането.

Но най-тревожната промяна засегна дясното му око, което бе започнало да се подува все повече и повече. Всичко стана бавно и постепенно. Отначало забеляза само розова сухота, подобна на песъчинка, която не можеше да се отмие. После слабото туптене зад орбитата се засили и зрението му се влоши. Първо виждаше размазано, после имаше ослепителни светкавици, а сега виждаше двойни образи, които му пречеха да чете и пише, докато са отворени и двете му очи. През последните седмици всички мъже и жени зад стените на абатството с безпокойство забелязваха подуването на окото. Шепнеха си, докато дояха крави или се грижеха за посевите, а в молитвите си се обръщаха към Бог да бъде милостив с техния брат.

Брат Гирардус, манастирският лечител и скъп приятел, го посещаваше всеки ден и постоянно предлагаше да спи на пода в голямата стая, в случай че на Феликс му потрябва помощта му през нощта. Гирардус можеше само да предполага за естеството на заболяването, но според него се дължеше на нещо, което расте в главата на добрия абат, притиска окото и причинява болката. Ако беше цирей на кожата, можеше да го среже с ланцета си, но само Бог бе в състояние да излекува нещо растящо в черепа. Лечителят тъпчеше приятеля си с чай от кори и всякакви билки, за да намали болката и отока, но преди всичко се молеше.

Феликс прекара няколко минути в медитиране, после се затътри към раклата от палисандрово дърво, която се намираше между леглото и масата. Навеждането засилваше неимоверно болката в окото, затова коленичи, за да отвори големия сандък. Беше пълен с богослужебни одежди, стари дрехи, сандали и чисти завивки. Под тях имаше нещо твърдо и плътно. Напрегна всичките си жалки сили, за да го измъкне и да го отнесе до писалището си.

Беше тежка книга — стара, с цвета на тъмен мед, сътворена през отдавна отминали векове. Беше последната от вида си, доколкото знаеше, единствената оцеляла от пожара, запален от самия него. И причината да я крие толкова внимателно през всичките тези години бе, че на нея беше изписана година, до която оставаха почти две столетия — 1527.

Кой от живите днес можеше да я разбере? Кои сред братята му можеха да разберат какво представлява тя и да се преклонят пред божествеността й? Или щяха да я приемат за призрак на богохулството и злото? Всички, които бяха с него през онзи мразовит януарски ден на 1297 г., когато адът се отприщи на земята, бяха мъртви и погребани. Той бе последният свидетел и това тегнеше на душата му.