Глен Купър - Книга на душите

Привечер бяха приключили. Освен не толкова стария том „Митология“ на Булфинч, нито една от книгите не представляваше особен интерес.

— Или в стихотворението не се говори за книга, или нея вече я няма. Да продължим нататък — каза Уил.

— Добре — с готовност се съгласи Изабел. — Ще погледнем всички стари камини. Скрити ниши, фалшиви полици, вадещи се камъни. Забавлявам се! А вие?

Уил погледна отново телефона си за съобщение от Нанси. Нищо.

— И аз — отвърна той.

Според Изабел, в къщата имаше шест камини, построени преди 1581 г., три бяха на партера — в библиотеката, в голямата зала и в трапезарията; останалите три се намираха на първия етаж — в спалнята на дядо й над голямата зала, както и в други две стаи.

Започнаха огледа с библиотеката. Застанаха пред горящия огън и се зачудиха какво да правят.

— Защо пък да не почукам облицовката и да потърся кухина? — предложи тя. Идеята му се стори идеална.

Старата полица от орехово дърво звучеше плътно. Провериха под нея за скрити резета или панти, но тя се оказа монолитна. Камъните на самото огнище бяха плътни и равни, хоросанът между тях изглеждаше еднороден. Огънят продължаваше да гори, така че засега не можеха да проверят тухлите отдолу, но на пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно.

Огънят в голямата зала отдавна беше угаснал. Лорд Кантуел наполовина четеше, наполовина дремеше в креслото си и изглеждаше малко смаян, когато двамата започнаха да почукват и опипват масивната камина.

— Ама че работа! — изсумтя той.

Облицовката беше на прекрасни канелюри и излъскана от времето, а полицата беше масивна, изработена от едно огромно парче дърво. Изабел почука с надежда синьо-белите плочки, върху които имаше изобразени миниатюрни провинциални сцени, но всички те отекваха еднакво. Уил се осмели да клекне и пропълзи в огромното огнище, където почука всички тухли с машата, но бе възнаграден за усилията си със сажди по ризата и панталоните. Изабел му посочи изцапаните места и го загледа развеселено как се мъчи да ги изчисти с длан.

Трите други камини бяха подложени на същия оглед. Ако в някоя от тях бе скрито нещо, щеше да им е нужна бригада къртачи, за да го открият.

Вече беше съвсем тъмно. Дъждът бе спрял и студеният фронт напредваше в сърцето на провинцията, донасяйки вледеняващи, виещи ветрове. В Кантуел Хол нямаше централно отопление и в изложените на течение стаи беше студено. Луиз обяви на висок глас, че ще сервира чай в голямата зала. Беше запалила отново огъня и бе включила калорифера до креслото на лорд Кантуел, преди ясно да даде да се разбере, че с нетърпение очаква да си тръгне.

Уил се присъедини към Изабел и дядо й за лека вечеря със сандвичи с месо и туршия, бисквити и чай. Луиз шеташе наоколо, заета с последните за деня задачи, след което се поинтересува дали смятат да останат в голямата зала за вечерта.

— За известно време — отвърна Изабел.

— Тогава ще запаля свещите — предложи тя. — Само да не забравите да ги духнете, преди да си тръгнете.

Докато се хранеха, Луиз взе запалка и запали около дузина свещи из стаята. Вятърът виеше отвън, камината съскаше, древното помещение без прозорци тънеше в сумрак, а свещите бяха като окуражаващи точици светлина. Уил и Изабел гледаха как икономката пали последния свещник и излиза от голямата зала.

Внезапно двамата се спогледаха и възкликнаха едновременно:

— Свещници!

Лорд Кантуел се поинтересува дали не са полудели, а Изабел му отговори с настоятелния въпрос:

— Кои свещници са от шестнайсети век или по-стари?

Лордът почеса кичура си коса и посочи към центъра на помещението.

— Двата от позлатено сребро, предполагам. Мисля, че са венециански, от четиринадесети век. Кажи на баща си, че може да изкара няколко лири от тях, след като пукна.

Двамата се втурнаха към свещниците, духнаха дебелите свещи, махнаха ги и ги сложиха на един сребърен поднос. В чашките имаше големи шипове, на които можеха да се забодат огромни свещи с диаметър десетина сантиметра. Основите им от позлатено сребро бяха изкусно изработени във формата на шестлистен цвят. От тях се издигаше централна пръчка, която се разширяваше, за да се превърне в подобие на островърха романска кула на църква, с по шест прозорци, изобразени с инкрустиран син емайл. Над кулата следваше чашката с шипа за свещта.

— Доста са леки, така че би могло да са кухи — отбеляза Уил. — Основата обаче е плътна.

Огледа внимателно свързващите сегменти на сложната колона.