Глен Купър - Книга на душите

Уил му отстъпи мястото си и Изабел кимна одобрително на жеста му. Тя наля кафе на дядо си, разръчка огъня и предложи на Уил собствения си стол. За себе си придърпа една табуретка.

Кантуел не беше по изтънченото държане. Сръбна шумно от кафето си и гръмогласно попита:

— За кой дявол ви трябваше да похарчите цели триста хиляди долара за книгата ми? Вярно, доволен съм, но не виждам защо е толкова ценна, ако искате, вярвайте.

Уил заговори по-високо, за да пребори глухотата на стареца:

— Аз не съм купувачът, сър. Господин Спенс ви се обади. Той купи книгата. Проявява огромен интерес към нея.

— Защо?

— Смята, че тя е ценен исторически документ. Има някои теории и ме помоли да дойда тук и да видя дали няма да открия още нещо във връзка с тях.

— Да не сте историк като моята Изабел? Ти смяташе, че в тази книга има нещо важно, нали, Изабел?

Тя кимна и се усмихна гордо на дядо си.

— Не съм историк — отвърна Уил. — По-скоро съм по разследванията.

— Господин Пайпър е бивш служител в американското Федерално бюро за разследвания — обясни Изабел.

— От бандата на Едгар Хувър, а? Никога не съм го харесвал.

— Него от доста време го няма, сър.

— Е, не виждам с какво мога да ви помогна. Тази книга е в рода ми, откакто се помня. Баща ми не знаеше нищо за произхода й, нито пък дядо ми. Винаги е била смятана за нещо чудато, за някакъв градски регистър, вероятно от континента.

Беше време да изиграе картите си.

— Имам да ви кажа нещо — поде Уил и ги погледна последователно в очите, за по-драматичен ефект. — Открихме нещо скрито в книгата, което може да се окаже много ценно и би могло да помогне за намирането на отговор на въпроса за произхода на книгата.

— Прегледала съм всяка страница! — възрази Изабел. — Какво е било скрито? Къде?

— Под задния форзац. Лист пергамент.

— Мамка му! — извика Изабел. — Мамка му! Мамка му!

— Ама че език — сгълча я Кантуел.

— Стихотворение — продължи Уил, развеселен от цветистата реакция на момичето. — Нямаше време за подробно проучване, но един от колегите на господин Спенс предполага, че е свързано с книгата. — Вече ги дразнеше. — Можете ли да познаете кой е авторът?

— Кой? — нетърпеливо попита Изабел.

— Няма ли да се опитате да познаете?

— Не!

— Какво ще кажете за Уилям Шекспир?

Старецът и момичето се спогледаха.

— Шегувате се! — изсумтя Кантуел.

— Не вярвам! — възкликна Изабел.

— Ще ви го покажа — каза Уил. — И ето какво е предложението. Ако е автентично, според един от колегите ми то струва милиони, ако не и десетки милиони. Според него не съществува нито един документ, за който със сигурност може да се твърди, че е написан от ръката на Шекспир, а този е подписан, поне с инициали — У. Ш. Господин Спенс ще задържи книгата, но е готов да върне стихотворението на фамилия Кантуел, ако ни помогнете с нещо.

— С какво? — подозрително попита момичето.

— Стихотворението е карта. То споменава за следи за книгата и най-вероятно те са скрити в Кантуел Хол. Може би са все още тук, но може и отдавна да са изчезнали. Помогнете ми с намирането на великденското яйце и стихотворението е ваше, независимо от резултата.

— Защо му е на този Спенс да ни връща нещо, за което е платил и по право си е негово? — замислено попита Кантуел. — Не мисля, че бих го направил на негово място.

— Господин Спенс вече е богат човек. Освен това умира. Готов е да размени стихотворението срещу някои отговори, това е.

— Можем ли да го видим? — попита Изабел.

Уил извади пергамента от куфарчето. Беше защитен с прозрачен найлонов плик. Подаде й го тържествено.

След кратко проучване устните й затрепериха от вълнение.

— Не добро — прошепна. Беше открила намека на мига.

— Какво беше това? — раздразнено попита старецът.

— Споменава се за рода ни, дядо. Нека ти го прочета.

Зачете сонета с ясен глас, направо за запис, изразително, с нюанси и драматичност, сякаш го бе чела преди и бе репетирала представянето му.

Кантуел сбърчи чело.

— Хиляда петстотин осемдесет и първа, така ли?

— Да, дядо.

Той се облегна тежко на облегалките на фотьойла и се изправи, преди Уил или Изабел да успеят да му помогнат, после се затътри към един полутъмен ъгъл на помещението, като си мърмореше. Двамата го последваха.

— Дядото на Шекспир, Ричард, е бил от селото. Роксал е родното място на рода му. — Старецът оглеждаше стената. — Къде е той? Къде е Едгар?

— Кой Едгар, дядо? Имали сме неколцина.