Глен Купър - Книга на душите

Пиковият трафик беше в посока на север към Вегас, но те се движеха в обратната и стигнаха доста бързо до Хендерсън. Шоколадовите висини на хребета Макълоу изпълниха предното стъкло, докато приближаваха възвишенията Макдоналд, където се намираше скъпият квартал на Спенс. Уил се напрягаше да остане в съзнание и яростно стискаше и отпускаше юмруци, а шофьорът непрекъснато му хвърляше погледи в огледалото.

Хендерсън се оказа ограден квартал в злачния терен на клуб „Драгън Ридж“, анклав от модерни домове, накацали по хълмовете над игрищата за голф. На портала Уил свали прозореца и каза на охраната, че Уил Пайпър е дошъл да види Хенри Спенс. Чу гласа на Спенс по телефона на пазача, след което мъжът махна на таксито да продължи.

Уил се озова пред най-голямата къща, която бе виждал някога — огромна постройка в средиземноморски стил с цвета на пясъчник. Видя Спенс при отворената врата, седнал на скутера си. Кениън се завтече към тротоара, като махаше и викаше, и спря стреснат при вида на излизащия със залитане Уил. Изтича към него и го подхвана, за да му помогне да извърви разстоянието до вратата.

— Мили Боже! Какво е станало? — ахна той.

Уил стисна зъби.

— Наблюдателите. Май са пипнали Дейн.

— Ужасно се притеснихме — рече Кениън. — Нищо не сме чули. Хайде. Влизай вътре.

Спенс дръпна скутера си назад, за да им направи път.

— Алф, сложи го на дивана в семейната стая! Господи, той кърви! Уил, проследиха ли те?

— Не мисля — изхриптя Уил.

Къщата представляваше осемстотин квадратни метра разкош, същински Тадж Махал в стила на Вегас, построен за богатата съпруга на Спенс. Кениън помъкна Уил през оформения като подкова интериор до една стая с камина, бюро с компютър и огромен кафяв диван, гледащ към басейна в задния двор. Уил се просна на него и Кениън внимателно вдигна краката му и ги положи на дивана. Уил беше пребледнял и плувнал в пот, дишането му бе учестено. Крачолът на панталона бе пропит с лепкава кръв, във въздуха се носеше противна тежка миризма.

— Трябва ти лекар — тихо рече Кениън.

— Не. Още не.

— Хенри, да имаш ножици някъде наблизо?

Спенс приближи със скутера си. Кислородните му тръбички съскаха.

— В бюрото.

Кениън намери ножиците и изряза голям квадрат от панталоните на Уил, разкривайки окървавената превръзка. Разряза и нея, махна марлята и прегледа раната. По време на работата си в никарагуанските джунгли се беше научил да дава първа помощ.

— Сам ли си се превързвал?

Уил кимна.

— Без обезболяващи?

— Боя се, че да.

Бедрото беше зачервено и подуто. От марлята се носеше плътна, противна миризма.

— Инфектирана е.

— Имам цял аптекарски склад в медицинския си сандък — обади се Спенс. — Какво ти трябва?

— Донеси ми някакви хапчета за болка — отвърна Кениън. — Кодеин, викодин, каквото и да е, а също и каквито антибиотици намериш. Да имаш аптечка за първа помощ?

— В багажника на мерцедеса. Немците мислят за всичко.

Уил се опита да се надигне.

— Взех я — каза той. — В раницата е.

Спенс затвори очи.

— Слава Богу.

— Първо да се погрижим за теб — настоя Кениън.

Слабият мъж работеше бързо, напомпа Уил с обезболяващи и антибиотици, после го помоли за прошка, преди да извади стария тампон от раната и да го замени с нов. Уил стенеше и скърцаше със зъби, а когато всичко приключи, поиска уиски.

Кениън не мислеше, че идеята е добра, но Уил все пак успя да го убеди да му налее едно питие.

— Утре го отказвам — заяви той и му подаде празната чаша.

Кениън седна до него, а Спенс докара скутера си по-близо. Едва тогава Уил забеляза, че Спенс се е издокарал. Косата и брадата му бяха грижливо сресани, имаше хубава риза и вратовръзка.

— Защо си се облякъл така? — попита го Уил.

Спенс се усмихна.

— Вече няма да празнувам рождени дни. Затова решихме да отбележим деня на смъртта ми. Алф се представи чудесно. Направи ми палачинки. Планира целия ден, не че е гарантирано, че ще участвам във всичко. Пица и бира за обяд. Следобед ще гледаме „Гражданинът Кейн“ в медийната стая. Пържоли на скара за вечеря. След това ще изключа кислорода и ще изпуша една пура на двора.

— Което вероятно ще го убие — тъжно вметна Кениън.

— Съжалявам, че нарушавам плановете ви — каза Уил. — Подайте ми раницата.

Извади лаптопа и докато операционната система зареждаше, им разказа за намирането на флаш паметта и смъртоносната среща с наблюдателите. Не беше видял Фрейзър, но бе усетил присъствието му.