Глен Купър - Книга на душите

Когато приключи и не можеше да понесе повече, изсипа йод върху марлята и стегна раната с бинт. После изплю гащетата и се отпусна на пода, като дишаше тежко. Минута по-късно беше готов да облече чисто бельо и панталон. На излизане от съблекалнята изхвърли в кофата за боклук окървавените дрехи.

Болката бе ослепяваща, но трябваше да я преглътне и да се обърне за помощ към един консултант в отдела за електроника.

— Кой е най-евтиният ви лаптоп с юесби порт и безжична връзка?

— Всички имат юесби портове и безжична връзка — отвърна младокът.

— Тогава кой е най-евтиният?

— Имаме един „Ейсър“ за четиристотин деветдесет и осем.

— Вземам го. Искам и една раница. Батерията заредена ли е?

— Би трябвало. Защо?

— Защото искам да го използвам веднага.

До супермаркета имаше стоянка за таксита. Уил беше напъхал всичките си провизии в новата си раница и сковано се качи на задната седалка на една кола. Докосна новите си панталони и с облекчение откри, че все още са сухи.

— Накъде? — попита бакшишът.

— До автогарата на „Грейхаунд“. Но преди това спри при някой магазин за алкохол.

На Фрейзър му писна да обикаля и да търси игла в копа сено. Бяха препратили информацията за Пайпър на градската полиция, в това число и номера на колата му. Беше заподозрян в убийство на федерални агенти. Въоръжен и опасен, може би ранен. Ченгетата щяха да го вземат на сериозно. Болниците щяха да са нащрек. На Фрейзър не му оставаше друго, освен да надхитри Пайпър. Какво ще прави с базата данни, ако вече разполагаше с нея? Къде щеше да иде? Нямаше да може да отлети обратно за Ню Йорк, без да го пипнат. И тогава се сети.

Спенс. Утре беше денят на смъртта на Спенс.

Той живееше в Лас Вегас. Изглеждаше съвсем логично Уил да се срещне със Спенс там и да му предаде базата данни. Вероятно Вегас трябваше да бъде следващата спирка на Дейн Бентли.

Не се налагаше да гони Пайпър. Достатъчно беше просто да отиде в Лас Вегас и да чака пристигането му.

— Преди двайсет минути Пайпър е използвал кредитната си карта в „Уол-Март“ на Креншоу — докладваха от оперативния център.

— Какво е купил? — попита Фрейзър.

— Компютър, раница, малко дрехи и купища марли и бинтове.

— Добре. Връщаме се обратно в Невада. Знам накъде е тръгнал.

Уил си купи еднопосочен билет до Лас Вегас и плати в брой. Разполагаше с три часа до тръгването на автобуса, но не му се искаше да се мотае из автогарата. От другата страна на улицата имаше магазин за понички. Изкуцука в едно сепаре с кафе и допълнителна картонена чашка. Сипа си половин чаша „Джони Уокър“ под масата, пъхна шест ацетаминофена в устата си и ги изпи с няколко огнени глътки.

Алкохолът му помогна да притъпи болката или поне да го разсее достатъчно, за да извади новия си компютър от кутията и да го включи. Системата не откри мрежа.

— Имате ли безжичен интернет? — извика той към тъпото на вид мексиканско момиче зад тезгяха, но със същия успех би могъл да я помоли да му обясни принципите на квантовата механика. Момичето го погледна безизразно и сви рамене.

Включи флаш паметта и прехвърли базата данни на Шакълтън. Минута по-късно беше подканен да въведе парола. Спомни си я веднага — Питагор. Сигурно беше имала някакво значение за Шакълтън, но така и не беше разбрал какво точно.

Базата данни беше готова за запитване. Имаше някакво божествено усещане да можеш да въведеш име и някаква допълнителна информация и моментално да откриеш датата на смъртта на съответния човек. Започна с Джо и Мери Липински, просто за да им отдаде почит. Бяха там — 20 октомври.

После отново провери Хенри Спенс. Получи потвърждение — 23 октомври. Утре.

Въведе още две имена и се загледа в екрана.

Вече имаше известна идея какво ще се случи утре.

В Ню Хемпшир бе след полунощ, но трябваше да говори с Нанси, дори това да означаваше да я събуди и разтревожи. Нямаше избор. Като едното нищо това можеше да се окаже последният им разговор.

До тоалетните имаше телефонни апарати. Уил смени няколко банкноти срещу куп монети и набра домашния номер на Зекендорф в Алтън. Наблюдателите вероятно разполагаха с номерата на всички предплатени телефони и ги подслушваха. Нямаха този номер. Засега. Докато телефонът звънеше, Уил забеляза свежа кръв по новите си панталони.

Нанси вдигна. Изглеждаше изненадващо будна.

— Аз съм — рече той.

— Уил! Как си? Къде си?

— В Ел Ей.

— И? — загрижено попита тя.

— Намерих флаш паметта, но има някои проблеми.