Глен Купър - Книга на душите

Нещо светещо привлече вниманието му. В най-близкия до него офис имаше черно-бял монитор, показващ картина от охранителната камера в полутъмното лоби. На табелката на вратата пишеше „Марвин Хемпъл, главен мениджър“. Уил си представи как мършавият управител седи на бюрото си, сърба бульон и шпионира момичето на рецепцията през обедната почивка. Поклати глава и продължи със следващия ред.

Ускори крачка и се застави да се концентрира. Ако не внимаваше, можеше да изгуби часове, да остане с празни ръце и да се наложи да започне отново. Реши да докосва всяко гръбче, за да е сигурен, че го е проверил преди да продължи нататък, но неканените мисли продължаваха да го разсейват.

Къде се беше дянал Дейн?

Как е Нанси?

Как ще завърши тази игра?

Фрейзър беше обградил склада, но се опасяваше, че хората му са недостатъчни за сграда с такива размери. Разполагаше само с шестима души, с които да покрие главния вход, товарния вход отзад и аварийните изходи от двете дълги страни. Беше оставил Декорсо и още двама отпред. Пайпър беше влязъл оттам, така че най-вероятно щеше и да излезе по същия път. Пръсна собствения си екип, пращайки по един човек при аварийните изходи. Самият той беше покрил товарния вход и си представяше как Пайпър бавно отваря вратата и зяпва, докато Фрейзър стреля в тялото му. Нямаше да умре, но се надяваше много да го боли.

Разбира се, Декорсо изживяваше последните си минути. Фрейзър мислено се сбогува с него. При следващата им среща вероятно щеше да е труп. Нещо щеше да го убие в близките няколко часа. Пайпър? Приятелски огън? Инфаркт? Нощта определено нямаше да свърши тихо и спокойно.

Мина още един час и Уил отбеляза мястото, до което бе стигнал, като издърпа една книга от лавицата, след което отиде в тоалетната да се освободи от китайския чай и да наплиска лицето си със студена вода.

В същото време Фрейзър и Декорсо водеха оживена дискусия по радиото. Защо Пайпър се бави толкова много? Дали не са пропуснали някоя врата? Или може би складовете са свързани с подземни тунели?

Фрейзър реши засега да изпрати екипа на Декорсо в лобито. Добре беше да го контролират, в случай че Пайпър излезе оттам, а и щяха да се намират по-близо до целта, ако решат да влязат и да го спипат вътре. Един от хората на Декорсо имаше стандартно оборудване, с което бързо преодоля четеца на карти. Тримата влязоха в лобито и заеха отбранителни позиции.

Уил отново приближаваше задната част на склада и при последния рафт от реда беше разтърсен, сякаш го бе ударил ток.

Ето ги и тях! Цяла редица общински закони на Ел Ей за осемдесетте. Топло, помисли си той. Топло.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса, за да огледа първия рафт на следващия ред. Сърцето му се разтуптя от вълнение. Лавиците бяха изпълнени със светлокафявите томове. Не бяха по ред, но погледът му пробяга през сборниците, събрани през всички десетилетия.

1947 трябваше да бъде тук. Някъде тук.

Започна да докосва всяко гръбче и да произнася на глас годината. Стигна до долните лавици. Наведе се, докосна тома и бързо го извади.

1947.

Седна на пода с книгата в скута, отвори я широко, за да огъне гръбчето, и чукна тежкия том в пода. Дулото на пистолета се заби в крака му, но не обърна внимание на неудобството. Чу се тихо, приятно дрънчене, когато пластмасовото устройство падна върху бетона. Уил затвори очи и отправи мислена благодарност.

Стана и забеляза, че отново се намира срещу офиса на управителя и инстинктивно погледна монитора.

Замръзна.

На екрана имаше движение.

Двама души. Не, трима. С оръжия в ръцете.

Наблюдатели.

Пъхна в джоба си флаш паметта, извади пистолета и свали предпазителя. В пълнителя имаше седемнайсет патрона и още един в цевта. Това беше всичко, нямаше резервни пълнители. Осемнайсет патрона нямаше да му стигнат за сериозна престрелка. Трябваше да измисли по-добър начин за измъкване.

Сигурно бяха покрили всички изходи. Поне имаше едно малко предимство. Можеше да ги види. Имаше ли изход към покрива? Складът вероятно бе построен върху плоча, но ако имаше и подземно ниво, най-добре беше да го намери.

Обиколи тичешком помещението в търсене на пътища за измъкване и преценяване на позициите, като при всяка обиколка се връщаше в офиса, за да провери екипа в лобито.

Нямаше приемливи възможности. Премисли бързо и се приготви за предстоящото насилие. Беше ОХ, но това не означаваше, че следващия път, когато го види Нанси, нямаше да прилича на Шакълтън. Страхът остави метален привкус в устата му.