Глен Купър - Книга на душите

Марвин го остави да повтори молбите си, но беше непреклонен. Това място не било отворено за посетители. Нямало процедури за изваждане на разрешително. Нямали право да издирват отделни книги. И между другото, саркастично добави той, няма ли да му е по-лесно да намери копие на общинските закони в някоя друга библиотека? Малко вероятно е да са останали само тези томове.

Възможностите на Уил се изчерпваха. Разговорът клонеше към заплаха да извикат полиция, ако не се разкара. Излезе ядосано, като прибра картата в джоба си. Отвън имаше друг вход с черен магнитен панел. Щеше да се върне.

Фрейзър гледаше през бинокъла как Уил върви с празни ръце към колата си. Пайпър потегли и той го последва, като се питаше накъде ли е тръгнал пък сега.

Уил не го беше планирал, но трябваше да убие време и когато му хрумна, идеята му се стори подходяща. Придаваше симетрия и завършеност. На един светофар отново направи справка с картата. Пътят вероятно щеше да му отнеме цял час, но не можеше да се върне при склада преди вечерта, а и трябваше да провери дали не сканират на смени, или имат нощна охрана. Щеше да остави Дейн да спи, но по някое време следобед трябваше да му се обади и да го предупреди, че се налага да се забавят.

Излезе на шосе 710, следван бавно от Фрейзър. Колите едва пъплеха. Уил използва натоварения трафик да се обади на Нанси и да сподели безизходицата си. Тя звучеше по-добре, по-енергично и това го накара и той да се почувства по-добре и зареден с енергия. Нанси имаше достатъчно сила на духа да го нахъса да продължи.

Когато шосе 710 премина в магистрала „Лонг Бийч“ южно от Четиристотин и пета, Фрейзър се сети накъде е тръгнал Пайпър. Обяви го на всички по радиото:

— Не мога да повярвам. Отива към Лонг Бийч. Сещате ли се кой е в Лонг Бийч, момчета и момичета?

От болницата за трайни заболявания в Лонг Бийч бяха направили слаб опит да разведрят обстановката с няколко саксии с ярки едногодишни растения при входа. Иначе ниският комплекс от бели тухли приличаше точно на това, което и беше — индустриално хранилище за безнадеждни и безпомощни. Влизаш вътре и никога не те изписват.

Дори в лобито имаше застояла миризма на болест и дезинфектанти. Обясниха му, че Шакълтън се намирал в източното крило и Уил тръгна по неприветливите варосани коридори покрай посетители и болнични служители. Всички се движеха бавно, нямаха закъде да бързат. Никой не изглеждаше радостен, че е тук. Океанът бе на не повече от километър, свеж и изпълнен с живот, но спокойно можеше да се намира и на друга планета.

Фрейзър беше паркирал пред болницата и обмисляше следващия си ход. Дали да прати някой вътре и да рискува? Какво беше замислил Пайпър? Може би Шакълтън му бе нужен по някакъв начин, за да получи базата данни? Нямаше смисъл. Знаеше от разказа на самия Пайпър, че след престрелката в „Бевърли Хилс“ беше купил флаш памет от „Рейдио Шак“ и я бе скрил някъде в Ел Ей. Вече знаеха, че я е пъхнал в книга в Централната библиотека. Шакълтън не беше важен.

— Посещава го просто така, за да убие времето — каза Фрейзър на хората си. — Сигурен съм. Така че просто ще го изчакаме.

Свърза се със Съливън и го попита какво става с пилота. Беше му отговорено, че Дейн оказал доста добра съпротива в мотела, преди да бъде инжектиран и напъхан в количка за пране. Намираше се на борда на самолет и летеше обратно към старата си месторабота в Зона 51, където щеше да бъде разпитан и задържан, докато не решат какво да правят с него. Фрейзър се отпусна и изпрати един от хората си да намери кафе.

Гишето на сестрите беше празно и Уил забарабани с пръсти, докато чакаше някой да се появи. Накрая от салона дойде пълничка млада жена в колосана униформа и петно от нещо червено и лепкаво в ъгълчето на устата.

— Бих искал да видя Марк Шакълтън.

Сестрата изглеждаше изненадана. По всичко личеше, че Шакълтън не е от най-посещаваните.

— Роднина ли сте?

— Не. Стар приятел.

— Разрешено е само за роднини.

— От Ню Йорк съм. Изминах много път.

— Такава е политиката.

Уил въздъхна. Явно днес нещата вървяха все по този начин.

— Мога ли да говоря с началника ви, моля?

Беше призована по-възрастна чернокожа жена — яка и сериозна дама, която изглеждаше така, сякаш беше татуирала правилника на ръката си. Започна да обяснява на Уил политиката на болницата за посещения, но внезапно млъкна и се вгледа по-отблизо в него над очилата си за четене.

— Вие сте онзи от фотографията му.