Глен Купър - Книга на душите

Другите двама бяха живи, но едва-едва. Нареди на своя екип да повика линейка. Нищо друго не можеха да направят за тях. Знаеше, че единият от ранените ще умре. Знаеше датите на смъртта на всичките си хора — абсолютно задължително изискване за всяка операция, колкото се касаеше до него.

Не знаеше собствената си дата.

Можеше да наруши правилата и да я научи, но винаги бе следвал устава. Пък и дълбоко в себе си бе сигурен, че е ОХ.

Сирените на пожарните вече бяха съвсем близко. На излизане забеляза кървава следа през лобито. Добре, помисли си Фрейзър. Надявам се да те боли.

Подкара с двамата си здрави подчинени преди пристигането на пожарните. Пайпър можеше да е навсякъде.

На един светофар Уил нагласи турникета и продължи да кара. Намираше се на Върнън Авеню и се движеше на изток, като се оглеждаше за отворени магазини. Трябваше му аптека. Трябваше му нов чифт панталони. Трябваше му компютър. Трябваше да намери Дейн. Трябваше да се освободи от колата. Трябваше да говори с Нанси. Трябваха му още патрони — в пълнителя бяха останали само седем. Трябваха му много неща за съвсем малко време.

Отново позвъни на номера на Дейн и отново се включи гласовата поща. Телефонът в мотелската стая също не отговаряше и когато Уил притисна онези на рецепцията, някой изтича да почука на вратата и я отвори с резервен ключ. Стаята била празна. Накрая се обади в терминала на летището и научи, че самолетът на Дейн не е докосван от обяд. Пилотът не се е мяркал наоколо.

Така значи, помисли си Уил. Наблюдателите са го спипали. Трябваше да се оправя сам. Погледна телефона в ръката си и се наруга с отвращение.

Ако са пипнали Дейн, телефонът му беше у тях и знаеха номера на Уил. Следователно беше в ръцете им. Отвори прозореца, изхвърли апарата и се сбогува със спасителното си въже.

Фрейзър поддържаше постоянен контакт с оперативния център на Зона 51. Караше на изток по Върнън, воден от телефона на Пайпър.

— Сигналът изчезна! — извика техникът в слушалката му.

— Как така е изчезнал?

— Просто изчезна. Сигурно е изключил апарата или е извадил батерията.

Фрейзър удари ядосано таблото.

— Намираме се на около километър зад него!

— Какво да правя? — попита шофьорът.

— Продължавай напред. Остави ме да помисля.

Уил вече беше на Креншоу и караше безцелно на север през ширналия се нощен град. Болката го подлудяваше, а виенето на свят вече ставаше застрашително. В далечината видя знак за „Болдуин Хилс Креншоу Плаза“ и продължи напред, докато не стигна до него. Видя един „Уол-Март“, отби в покрития паркинг и си избра най-близкото до изхода място.

С мъка слезе от колата и сграбчи първата попаднала му количка за пазаруване, за да се подпира на нея и да скрие доколкото е възможно окървавения си панталон. Като се мръщеше, закуцука към магазина и мина покрай възрастния портиер в смокинг. Човекът веднага забеляза покрития с червени петна крачол, но продължи да си гледа работата — нещо характерно за места като това.

Уил насочи количката право към фармацевтичния отдел и взе стерилна марля, бинтове, пинцети и дезинфектант, както и шишенце ацетаминофен, сякаш можеше да му помогне за болката. Трябваха му опиати, но нямаше начин да си ги набави.

После продължи към мъжкото облекло и избра чифт черни панталони по негова мярка, бельо и чорапи. Отиде в съблекалнята, избра си най-задната кабинка и свали окървавения панталон. Застана несигурно пред огледалото и огледа раната. От вътрешната страна на бедрото имаше пурпурна половинсантиметрова дупка, на десетина сантиметра от свивката на слабините, от която постоянно течеше тъмночервена кръв. Беше присъствал на достатъчно аутопсии и знаеше, че е извадил късмет. Адукторът се намираше доста далеч от бедрената артерия. Но все пак късметът му не беше пълен. Нямаше изходна рана. Роботът явно беше забавил куршума и бе поел част от енергията му, и сега парчето олово беше заседнало в тялото му. След около ден кракът му щеше да се инфектира без хирургична намеса и антибиотици.

Отвори пакета с трите чифта гащета, нави едните на руло и ги захапа, за да не изкрещи. Поля раната с тъмнокафяв йодов разтвор и се зае с болезнената работа. С помощта на пинцетите напъха марля в дупката. Притисна я и очите му се насълзиха от болка. Нямаше избор. Раната трябваше да се запуши. Ако не го направеше, кръвта нямаше да се съсири и щеше да изтече. Със серия натискания с пинцетите напъха марлята през кожата и подкожната тъкан дълбоко в кашкавия мускул.