Глен Купър - Книга на душите

— Да приключим с работата преди да гледаме филми, става ли? — подкани ги той.

— Напълно съгласен — отвърна Спенс. — Пък и без това вече знам всичко за Роузбъд.

Уил отвори базата данни на Шакълтън и въведе паролата, след което обяви, че е готов.

Спенс пое дълбоко дъх и облиза пресъхналите си устни. Искаше да знае, но процесът щеше да бъде мъчителен. Изрече първото име:

— Уилям Ейвъри Спенс. Балтимор, Мериленд. Той е най-големият ми син.

Уил затрака с клавишите.

— Отвъд хоризонта е.

Спенс издиша и се изкашля няколко пъти.

— Томас Дъглас Спенс, Ню Йорк Сити.

ОХ.

— Сюзан Спенс Пиърсън, Уилмингтън, Делауеър, дъщеря ми.

ОХ.

— Добре — спокойно рече той. — Да продължим с внуците ми. Много са.

Всички бяха ОХ.

Последва списък на снахи и зет, после дойде ред на по-младия му брат и неколцина първи братовчеди.

Един от братовчедите щеше да умре след седем години. Спенс кимна.

Вече беше почти приключил, отпуснат и доволен. Напрежението му беше изчезнало.

И накрая каза:

— Алф, искам да знам и за теб.

— Аз пък не искам! — запротестира Кениън.

— Тогава ни остави за минута. Не е нужно да го чуваш, но трябва да изпълниш желанието на умиращия.

— За Бога, Хенри, през последните две седмици правя само това!

— Скоро този товар ще падне от раменете ти. А сега се разкарай оттук.

Двамата си размениха братски усмивки.

Няколко минути по-късно Кениън се върна с поднос с кафе. Погледна ги и се изкиска.

— Няма да ви питам, а вие няма да ми казвате. Не искам да си развалям хубавите и подредени отношения с Бог. Предпочитам Той да ме изненада. По естествения начин.

— Както решиш, Алф — отвърна Спенс. — Ще пийна едно кафе. Вече приключих. Уил ми поднесе огромен дар. Мога да умра спокойно.

Наркотиците започваха да действат и на Уил му се приспа.

— Трябва да вляза в интернет.

— Има безжична мрежа — рече Спенс. — Нарича се Хенри Нет.

Уил щракна върху иконата.

— Иска ми парола.

— Не можеш ли да я познаеш? — попита го Спенс и намигна.

— Не, не мога. — Изобщо не му беше до игри.

— Обзалагам се, че можеш.

Пръсна се стъкло.

През разбитите плъзгащи се врати нахлу горещ въздух от възвишенията.

В стаята имаше още двама мъже.

После от коридора се появи трети.

Уил гледаше дулата на два пистолета „Хеклер и Кох“ в ръцете на задъхани, здрави млади мъже. Фрейзър държеше нещо по-леко — „Глок“ като неговия.

Уил нямаше сили, нито възможност да измъкне бързо собствения си пистолет от кобура. Един от наблюдателите му го взе и го хвърли през разбитото стъкло в басейна.

— Вземи компютъра — нареди Фрейзър на подчинения си.

Машината беше изтръгната от слабата хватка на Уил.

— Къде е флаш паметта?

Уил бръкна в джоба на панталона си и хвърли паметта на пода. Нямаше смисъл да се прави на интересен. Беше изгубил.

— Можеше да почукаш, Фрейзър — укори го Спенс.

— Да, следващия път. Не изглеждаш добре, Хенри.

— Емфизема.

— Не съм изненадан. Винаги си бил заклет пушач. Даже нарушаваше правилата и пушеше в лабораторията, помниш ли?

— Помня.

— И продължаваш да нарушаваш правилата.

— Аз съм просто пенсионер, който ръководи малък клуб. Може и ти да поискаш някой ден да влезеш в него. Не събираме членски внос.

Фрейзър се отпусна уморено в един стол срещу тях.

— Трябва да ми дадете книгата за хиляда петстотин двайсет и седма, както и всички материали, които сте намерили в Кантуел Хол. До последния.

— Защо не ни оставите на мира? — запротестира Кениън. — Ние сме просто двама старци, а той е ранен. Нужна му е медицинска помощ.

— Не съм изненадан, че и ти си замесен, Кениън. Непрекъснато се въртеше около Хенри. — Фрейзър посочи Уил с пистолета си. — Този уби двама от хората ми — произнесе с равен глас. — Да не мислиш, че ще го водя на доктор? С кого си мислиш, че говориш? Да не смяташ, че ще обърна и другата си буза?

— И по-велики от теб са го правили.

Фрейзър се разсмя.

— Спести си думите, Алф. Винаги си бил от слабаците. Поне на Хенри му стискаше. — Насочи вниманието си обратно към Спенс и Уил. — Дайте ми книгата и ми кажете какво сте открили в Англия. Така или иначе ще науча.

— Не му давай нищо, Хенри — възмутено се обади Кениън.

Фрейзър повдигна вежда и един от хората му зашлеви Кениън с опакото на дланта си. Старецът рухна на колене.

— Остави го на мира! — извика Уил.

— Или какво? — озъби му се Фрейзър. — Какво ще направиш, ще ме опръскаш с кръв ли?