Глен Купър - Библиотекарите

- Живея толкова самотно, Уил. И тежко. Постоянна работа. Пазене на тайни. Изолация. Обичам Даниъл, кълна се, но вече не сме близки, помежду ни няма интимност. Той не го казва, но си мисля, че му е чоглаво, задето съм им раждала деца. Знае, че животът ни е такъв, но нима това не би подействало на един мъж?

- Предполагам, че се отразява.

- Не исках дъщерите ми да вършат същото. Но ние сме Лайтбърн и при нас е така. Това е нашият дълг.

- Разбирам - рече той. - Наистина разбирам.

Тя го целуна отново.

- Ще легнеш ли с мен, Уил? Тук, в Библиотеката. Мога да донеса одеяла.

Уил се усмихна на онова, което се канеше да каже. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които бе отказвал на подобно предложение от привлекателна жена.

- Бих го направил с удоволствие, Кейша. Наистина. Ти си прекрасна, сексапилна жена. Кръшкал съм в брака си, признавам, но неотдавна обещах на жена си, че ще ѝ бъда верен, и поне веднъж в живота си смятам да удържа на думата си. Малко след Коледа имах доста сериозен проблем. Тя не беше длъжна да остане до мен, но го направи.

- Е, добре - въздъхна тя и го пусна от прегръдката си. - Щеше да е хубаво, но щеше да приключи скоро. И после какво?

- Отново ще си на изходна позиция. Изправена пред най-големия проблем, с който си се сблъсквала.

- Мога ли да ти помогна?

- Нетпенът на Филип още ли е у теб?

- Оставих го за по-сигурно на перваза на прозореца ми. Хейвън каза, че батерията му се зарежда от слънцето. Реших, че е по-добре да го сложа там за всеки случай.

Това беше музика за ушите му.

- Чудесно. Донеси ми го веднага щом можеш.

- Какво смяташ да правиш?

- Знанието е сила, Кейша. То е единственото оръжие, с което разполагаме. Ако светът не е научил за вашата Библиотека, когато властите превземат това място - а те ще го направят - книгите ще бъдат конфискувани и всичко ще бъде потулено. Вероятно ще оставят всички на тъмно за Хоризонта и ще организират някаква нова Зона петдесет и едно, за да използват данните за военни и политически цели. Може дори да избият всички ни или да ни затворят, за да са сигурни, че никой няма да научи.

- Господи - прошепна тя.

- Бях в същата ситуация преди години и единственият начин да си спася задника беше да пусна информацията за Зона петдесет и едно. И сега трябва да направим същото.

- На кого ще кажеш?

- Не на жена ми. Тя ще бъде задължена от ФБР да пази тайна. Има обаче един друг човек. Мисля, че мога да му се доверя. Ще бъде идеален за целта. Моля те, Кейша, донеси ми колкото можеш по-скоро нетпена.

Тя му отговори с решителен поглед. Остави го тук, свободен да се размотава. Библиотеката беше толкова голяма, че той почти губеше ориентация. Продължаваше сякаш безкрайно в далечината, все едно гледаше в поставени едно срещу друго огледала. За момент му се прииска да тръгне към отсрещния край и да прелисти близкото бъдеще, но си заповяда да не го прави. Наистина не искаше да знае кога ще умре. Не искаше да знае и за Филип. Както и за Нанси. Или за дъщеря си Лора. Никога не бе искал да научава. Не искаше и други хора да научават.

Затова взе напосоки книга от далечното бъдеще. Страницата беше за 21 май 2440 г. Имената бяха пъстроцветна дъга, на десетки езици.

Светът ще бъде добре, помисли си той.

Кейша се върна задъхана с нетпена на Филип.

- Оставям на теб да ни защитиш - рече тя.

Той взе устройството от ръцете ѝ и я целуна по челото.

- Няма да те разочаровам.

И макар да се запъна с непознатите бутони на нетпена, той успя да направи снимка на един дълъг рафт с книги от Библиотеката.

Кейша закопча отново Уил за леглото му и с многозначителен поглед го остави в компанията на Филип и Ани.

- Вижте какво си имам - каза Уил и извади нетпена от джоба си.

- Нима ти го е дала? - слисано попита Ани.

- Аха.

- Трябва да се свържем с моята централа и да им докладвам ситуацията - каза тя.

- Не, ще играем по друг начин - твърдо рече Уил. - Филип, искам да изпратиш криптирано съобщение.

- Да прокарам тунел ли? - попита синът му.

- Да, тунел. Можеш ли да го направиш?

- Разбира се.

- И да изпратиш снимката, която направих току-що.

- Дай ми нетпена. Да пишеш ли искаш, или да диктуваш?

- Да пиша.

- Момент, да настроя екрана. На кого ще пращаш съобщението?

- На чичо ти Грег.

Уил с мъка задвижи големите си пръсти по малката виртуална клавиатура, но все пак успя да се справи. Подаде устройството на Филип.

- Пусни го.

Настъпи суматоха и вратата на помещението се тресна в дървения параван.