Глен Купър - Библиотекарите

- Полицията още ли е тук? - попита момичето.

Майка ѝ кимна.

- Мога ли да поседя с Филип?

- Ако внимаваш - рече Кейша. - Моля те да не му махаш белезниците. За твое добро е.

- Другата жена още ли е там?

- Името ѝ е Ани - каза Уил. - Бива си я. Но и тя е уплашена.

Двамата с Кейша седнаха в предната част на стаята и загледаха мълчаливо писарите. Уил си помисли, че с нея приличат на учители, надзираващи учениците си по време на контролно.

Бледите лица на седемте писари бяха абсолютно съсредоточени. Навели глави, те движеха беззвучно химикалките по листата. Уил си помисли, че в миналото скърцането на перата по пергамента е било същинска какофония; сега единственият звук беше шумоленето на обръщаните листа. Дори да им се налагаше да мислят какво да пишат, това не личеше по нищо. Нямаше поглеждане към тавана в търсене на вдъхновение, нямаше въздишки и мърморене. Работеха като ефективни, добре смазани машини.

Уил забеляза, че най-възрастният - прошарен мъж с рядка червеникава брада, лигави синята си риза, сякаш без да забелязва. Кейша стана да се погрижи за него. За подобни ситуации на стената висеше кърпа и тя избърса внимателно и нежно лицето и ризата му. Капка слюнка беше паднала върху страницата и Кейша попи и нея.

Върна се отново при Уил.

- Името му е Ангъс - рече тя. - Доколкото знам, е на осемдесет или някъде там. Има му нещо, но не сме в състояние да разберем какво.

- Не ми се вярва местният доктор да прави посещения по домовете - отбеляза Уил.

- Не и в този дом - отвърна тя. Изглеждаше доволна, че има повод да се усмихне. - Станали сме доста добри в домашното лечение. Когато някой започне да кашля или вдигне температура, го слагаме там, където сега сте вие, за да не зарази останалите. Но като цяло са здрави.

Уил се загледа в зеленооките лица.

- Мога ли да те питам нещо?

- Да.

- За синовете ти.

- Ендрю и Дъглас ли?

- Не, за тези.

Тя отново стана, отиде зад най-младия писар и положи ръце на раменете му. Той спря за момент, но после продължи да пише, без да вдига очи.

- Това е Робърт. На седемнайсет е, но изглежда по-малък, нали? После отиде при Матю. - А Матю е на двайсет и една. Бях само на деветнайсет, когато го родих. Останалите са от времето на майка ми, да почива в мир.

- Какво мислят другите ти деца за това?

Тя целуна рижавата коса на Матю и се върна при него.

- Приемат го. Знаят. И момичетата знаят, че когато им дойде времето, ще направят каквото трябва.

- Но това време няма да дойде, Кейша. Знаеш го. За добро или за лошо всичко, което познаваш, скоро ще приключи. Полицията няма да си тръгне.

Отговорът ѝ беше толкова тих, че той едва не го пропусна.

- Знам. Знам. Какво ще се случи с тях? Виждам много неща, Уил, но когато става вьпрос за тях, не виждам нищо.

- Ще направя всичко по силите си да им помогна. На тях и на теб.

- Ще бъдат затворени някъде. Хората ще идват и ще ги гледат, все едно са животни в зоопарк. Не мога да понеса тази мисъл.

- В такъв случай трябва да направим нещо. Да овладеем ситуацията, преди да е станало късно.

- Нищо не можем да направим - отчаяно рече тя.

- Напротив, можем - каза Уил. - Позволи ми да ви помогна.

Кени и хората му се бяха сгушили в храсталаците във вечерния студ и наблюдаваха през оптичните мерници за нощно виждане развитието на полицейската акция. Тесният път беше задръстен от полицейски автомобили, линейки и голям команден микробус от полицейското управление на Къмбрия. Специален екип бе заел позиции, но Кени се присмя на тактиката им.

- Господи, вижте ги проклетите некадърници! Имат само двама стрелци на високи позиции зад фермата. Тази къща е непроницаема като херметически затворена подводница.

Харпър отвори пакет готова храна и попита шефа си дали е гладен.

- Какво е това? - попита Кени.

- Лайняна яхния - отвърна Харпър.

- Да, определено ще хапна, ама първо искам да се обадя. - Той пъхна слушалката в ухото си, даде гласова команда на нетпена си и когато се свърза, каза: - Обажда се Кени. Дайте ми адмирал Сейдж. Приоритет алфа.

- Каква е ситуацията? - попита Сейдж няколко секунди по-късно.

- Както изглежда, всички полицаи в радиус от двеста километра са се събрали тук заедно с братовчедите си. Следим ги, но засега няма развитие. Онези са се сврели на сигурно място в къщата. Има и типове от МИ-5, които щъкат наоколо и докладват през пет секунди на Лондон, но са оставили полицията да командва парада.

- Имаме ли потвърждение, че Пайпър е вътре?

- Не. Той обаче е вътре. Сигурен съм. Синът му също е там. И Лок, момичето от МИ-5, това вече е сигурно. Раниха шефа ѝ и го оставиха на пътя заедно с трупа на друг агент.